Каквото човек прави от любов, е отвъд доброто и злото.
След „Поправките“ и „Свобода“ очакванията към „Чистота“ бяха до небесата. И няма как да е различно – авторът е едно от лицата на модерната американска литература, признат е за един от най-добрите обществени „разчепкватели“ – чепата и напълно несъществуваща дума, която обаче добре описва умението му чрез няколко герои да обхване болезнени зони от съвременния свят, да ги освети и може би поне малко облекчи. Всъщност си мисля, че „Чистота“ е и най-понятният и близкият до българския читател негов роман, защото една от основните линии се развива в бившето ГДР, а главният ѝ герой живее в свят, който уравниловката на социалистическия лагер прави напълно и до болка познат. Там е заровено престъплението. А в наши дни изтичат последните прашинки в пясъчния часовник на наказанието.
Пюрити, иначе знайна като Пип, е младо момиче с психически нестабилна майка, негорд собственик на солиден дълг, натрупан покрай образованието ѝ, живееща в съборетина с няколко странни мъже, в единия от които (женен) е влюбена. Безсперспективната работа се подразбира. Пип е опорната точка, която ще обърне света, макар че той едва ли ще го забележи, вторачен в дневната си доза леконравно онлайн забавление. Пип е модерно момиче с всичките му модерни психологически проблеми, но едновременно с това е живяла достатъчно дълго с психически неуравновесен човек, та има ясна мярка кое е нормално и кое не е. И се придържа към нормалното. До момента, в който получава покана да се присъедини към идилична организация, която си е поставила за цел да разкрие тайните на целия свят (паралели с „Кръгът“ на Егърс ще откриете доволно в описанието на работещите в нея). И животът ѝ поема в посока, която не е очаквала.
Андреас, създател на въпросната организация и едно от световните лица на борбата за разкриване на всички тайни (Франзен ясно го позиционира като аналог на Асандж), е другият „чист“ образ в книгата. Идеалист, но и практик, той е един от най-търсените хора на планетата, но е успял да си съгради малка високотехнологична крепост в Южна Америка. Миналото му е скрито зад Желязната завеса – там, където принадлежността на родителите му към номенклатурата го е превърнала от съвсем млад не само в безобиден за властта бунтовник, но и в неумолим развратник. Там, където той потъва в калта, но и среща Анагрет, красивото момиче с пастрок, свързан с Щази, и двамата преплитат животите си по мрачен начин.
Но това не е роман за Пюрити и Андреас, макар че тяхната среща става катализатор на всичко, което се случва. Да го кажем на шега: Пип е като Хари Потър – невинен и будещ симпатии герой, който не е наясно, че преди неговото време са се случили изумителни събития, които за кратко са стихнали, но неговата поява ще ги разбуди и поведе към драматична и неумолима развръзка. Защото истински важното в „Чистота“ са събитията в миналото – а именно две шеметни любови в сърцевината на книгата. Развиват се в сходни времена, но в коренно различни общества. Две двойки, които не си приличат по нищо, освен по свързващата ги разрушителна страст. Последствията от тези любови са оръжието, което Франзен опира в главите на вече порасналите и обитаващи съвремието някогашни влюбени. Преплитането на съдбите на героите е направено майсторски и не ми позволява да ви кажа и дума повече по темата, защото отделните нишки са като змията, захапала опашката си – уроборос от съдби, които зависят една от друга.
Без съмнение „Чистота“ повтаря темата за разпада на семействата, която бе в центъра на „Поправките“ и „Свобода“ (харесвам тези лаконични заглавия). Темата за любовта, която гори бурно, но изтлява, за невъзможността на двама човека да останат заедно „до края на дните си“, за желанието да се започне начисто и далеч. Както в другите си романи, и тук Фразен е ироничен към символите на просперитета и успеха – иронията му откривам например в безумната сума пари, която намесва в един момент – в противовес на бедността на Пюрити и нейната майка. Разбира се, че можеше да мине с милион, два, няколко дори, пак огромни, но все пак понятни числа, но не, той избира нещо още по-грандиозно, за да покаже оная крайност на съвремието, която консуматорското общество съсредоточава в ръцете на малцина: богатства, достойни само за някои легендарни монарси от древността. Богатства, които са безпредметни и нереални именно поради абсурдните си стойности. Нечисти като натрупване, но чисти като идея, защото осмислянето им като нещо веществено е невъзможно.
Въпреки отделните критики онлайн, мисля, че „Колибри“ са взели правилното решение да преведат заглавието, а не да го оставят като името на главната героиня (колкото и рядко то да се използва в книгата, за разлика от самоироничното намигване към Дикенс и неговата „Големите надежди“). Това е книга за чистотата, която е една от маниите в съвременното общество – но която съществува само на повърхността, само в привидността, само в изкривената илюзорно съвършена реалност, която реламите създават, за да продават продуктите си, а хората създаваме за самите себе чрез дирижираните ни образи в социалните мрежи. Не демонстрираме ли пред света основно какви чисти, чудесни животи живеем? И няма ли го страха, че ще се освети другото, което се зъби отзад? Зад цялата реалност на съвремието, поне в западния свят, се зъби тая реалност на останалите части на света, които са нечисти – и затова пренебрегвани. Не давам пълна оценка на книгата заради повторението на много от елементите от предните две книги, тия счупени семейства вече ми идват байгън в американските романи.
Но там някъде сред сякаш безбройните страници се крие момичето, което има всичко, но иска да има невъзможното – своето концептуално и чисто изкуство. Момиче, което да обичаш до полуда. И чиято любов може да те задуши до смърт. Чиста работа.
Прекрасен анализ на книгата е направила Деси Желева в „Егоист“.
От същия автор
От същия жанр
