В началото на тази седмица бях в Тромсьо, отвъд Полярния кръг в северната част на Норвегия, и в купчинката книги (в самолета какво друго да правиш?) нямаше как да не попадне и някой скандинавски трилър. Изборът ми падна върху „Човек без куче“ на Хокан Несер, която от доста време отлежава в купчините, но така се стекоха обстоятелствата, че я започнах чак при полета обратно. Бързо установих, че греша за жанра – книгата е определено семейна драма, а не трилър, и това ставаше все по-явно с всяка изминала страница, дори след включването на главния криминален инспектор Гунар Барбароти, поредицата за когото е вече от цели девет книги.
В центъра на събитията е едно семейство, в което всеки си има своите притеснения и страхове. Всички те се събират за рождения ден на патриарха на фамилията, а на същата дата е родена и любимата му дъщеря, така че празникът ще е двоен. Никой обаче не чака събитието с нетърпение и причината е основно в поредната простъпка на „черната овца“ в семейството, Роберт, който е съумял да се изложи пред милиони зрители в поредното идиотско риалити предаване. Неговата глупост е ранила най-силно родителите му, които на преклонна възраст трябва рязко да сменят обстановката и да заминат да карат старините си в Испания – перспектива, която определено не очарова майка му, с чиито трагикомични черногледи мисли Несер ни запознава от самото начало. Двете сестри на Роберт, много различни и определено не близки, имат своите собствени семейни проблеми, а именно от тях ще изпълзи и голямото зло, което ще завърже възела на криминалната интрига в книгата. Сбирката на семейството се оказва не просто неуспешна, тя се превръща в трагична, след като в две поредни вечери изчезват първо Роберт, а после и племенникът му Хенрик. И нито следа няма нито от единия, нито от другия, когато разследването е поверено на колоритния Гунар Барбароти, който редом с всичките си странности играе своя собствена игра с Бог и неговото евентуално съществуване. Неговата добросъвестност обаче не е достатъчна, за да разплете какво се е случило с двамата изчезнали и къде се намират, живи или мъртви.
Защо смятам, че „Човек без куче“ е семейна драма, а не трилър – на първо място защото Барбароти се проваля изцяло в разследванията и на двете изчезвания, но пък определено задържа интереса върху себе си, своя провален брак и опитите да закърпи някак личния си живот. Определено се посмях на това, че в Швеция има психиатри, които са специализирани в лечението на участници в риалити предавания, а „най-често телевизионният канал, излъчил риалити предаването, поемаше разноските по терапията“, както пише Несер, няма дъно, до което да не стигне човешката жажда за сеир явно. Романът проследява тоталното рухване на семейните отношения след двете изчезвания (но пък изоставя почти изцяло обещаващата линия с двамата възрастни родители), промяната във всеки от героите и неуспехът им да намерят път обратно към нормалността. На чисто трилърово ниво за мен авторът се проваля – едното престъпление се разкрива по случайност и фактически така и не получава смислена обосновка, другото ни го сервират на тепсия и катализатор за събитията около него е призрачен глас, който усърдно насочва по Хамлетовски действието. Да не говорим, че Барбароти дори се отказа да чете ръкописа на Роберт (именно той се казва „Човек без куче“), защото… бил прекалено дълъг, сякаш имаше много други улики, с които да работи, а в другото разследване той осъществи закъснял пробив просто защото се оказа на случайна сватба, седнал по още по-голяма случайност в близост до правилния човек. Добре, спирам, опитвам се да не издам нищо и все пак да маркирам причините, поради които по-скоро бих насочил вниманието ви към автори като Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен и други.
От същите жанрове
