Hallå, Ove! Спокойно, няма нужда да ми отговаряш, и едно намръщено изсумтяване ми стига. Гледаш ме накриво – знам, че в този миг осъждаш я дрехите ми, я четеца ми, я факта, че се занимавам да пиша за книга, а не с нещо полезно и практично. Не искам да те спирам, върви, имаш да извършиш всичките си дневни ритуали и да водиш безбройните си малки войни с времето и хората. Едно ще ти кажа, Уве – благодаря ти, че има те. С всичките ти кривини и правини, с цялото упорство да отстояваш своето и да защитиш своя начин на живот от хищните ръце на света, наедрял от лъжи, лакомия и докарващи колики правилници.
„Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман е още един бисер от Швеция след невероятната „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ на Юнас Юнасон. Разбира се, двете книги са много различни, но под повърхността им лежи твърдата, солидна повърхност на скандинавското разбиране за правилно и неправилно, за безграничността на човешкото умение за справяне с проблемите и за нуждата от систематична и безусловна защита на важните неща в живота. А Бакман добавя и щипката искрена любов, която сега отчитам, че липсваше в творбата на Юнасон, не че там нямаше практически почти всичко друго.
Уве е герой, който се запомня, който остава в читателя, защото буди цял вихър от противоречиви емоции, докато авторът с майсторство и завидно търпение рисува неговия образ в черно-бели краски, разделени от няколко десетилетия. Възрастният Уве е намръщено, досадно, заядливо, направо зло старче, което от първите страници проявява завидна мизантропия и абсолютно умение да бъде трън в задника на всички околни. Младият Уве е мълчалив, скромен, трудолюбив, честен до болка и морален до невъзможност, който си проправя с мъка път през изискващия гъвкавост живот. А между тези двама Уве лежи една жена, феерия от светлина, красота, жизненост. И болка, много болка. На възрастния Уве му предстои само едно нещо – да се самоубие бързо, чисто и ефективно, разчистил всичките си сметки. Но не така мислят новите му съседи и една проскубана котка.
Комичните приключения с възрастния Уве, който не може да се отърве от досадници в нужда от невъзможна за отказване помощ, се редуват с ретроспекции за живота му, изпълнен с много труд и неуморна защита на личните му правила за добро и зло. Едновременно с това Бакман разказва необикновена любовна история, в която клишетата и напоително описаните страсти са стъпкани в прахта. Вместо това той описва простичката любов и общия живот на двама души, които са всичко един за друг – и в тяхното привидно банално ежедневие, изпълнено с малки жестове, тишина и рутинни действия, има повече емоция и щастие от събраната на едно място в безброй любовни романи идеализирана и следователно безлична страст. Не мога да предам колко затрогваща е любовта между Уве и Соня, толкова различни и толкова неотделими един от друг – при тях наистина себеосъществяването минава през неделимостта от другия, самостойният живот е невъзможен. И когато съдбата нанася жестокия си удар, тя само ги свързва завинаги в едно – и начинът, по който двамата продължават напред, е красив жест на съпричастност към безбройните хора в истинския живот, които не се предават и остават до близките си, дори това да е равнозначно на саможертва.
Зад приключенията на Уве се простира и сатира на съвременния свят, увлечен дигатално и обеднен емоционално. Чрез своя герой Бакман защитава считаните за остарели ценности като трудолюбие, скромност и онова простичко, но толкова трудно нещо в объркания свят наоколо – да постъпваш правилно, независимо от последствията или облагите, които са леснодостъпни при компромисите. Привидно злото старче просто иска правилата за всички да бъдат спазвани от всички, бори се срещу всяка удобно за едного изключение, воюва през целия си живот срещу бездушната бюрокрация, която не работи с хора, а със списъци. Уве е човек – и ако за него знакът, че колите са забранени, е абсолютен закон, то правилото, че най-добрият му приятел, с когото е бил скаран почти постоянно, трябва да бъде изпратен в старчески дом, е достойно да бъде заобиколено. И тази борба си заслужава.
Един личен съвет – смейте се на воля в първите стотина странички и не трупайте лоши чувства към Уве. Някъде там ще се появи Соня. И всичко ще започне да си идва на мястото по неочакван начин. Дайте шанс на тази книга да ви очарова сама, оставете настрана личните си разбирания и чувства, просто съпреживейте един звучащ хем като приказка, хем като реалност живот. С правините и кривините, както вече казах – Уве умее да защитава и двете с еднаква страст.
Но най-важното, което умее, е да защитава любовта и жената до себе. Ей това, признавам, май мъжете все повече оставяме на заден план, увлечени в преследване на личните си амбиции и цели. И се проваляме в същността на това да си мъж – а именно да направиш щастлива една жена, която си заслужава всичко на света. Уве е успял точно в това – и всичко друго може да му бъде простено.
От същия автор
От същите жанрове
