Всъщност по тия страници има много повече омраза към хората, отколкото любов към кучетата. Омраза в разточителни количества, човеконенавистничество в потрисащи размери, жертва след жертва под строй, в името на личен егоизъм и безпримерен садизъм, маскирани под благовидната физиономия на пропагандата и идеалите. Литература, която обръща нещо отвътре, притиска те през цялото време с разбирането, че това е било реалност, не е творение на болен ум, витаещ из дълбините на човешкото въображение. „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура е мащабен и дълбок исторически роман, който в диаболичността си се родее с „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.
Дмитрий Волкогонов написа силна биография за Троцки, в която го характеризира като „демона-жертва“. Няма по-кратко, но изчерпателно описание за живота на един от хората, формирали историята на XX век – издигнал се до върховете на властта след Октомврийската революция, създател на Червената армия, която защитава завземането на властта от болшевиките, считан за сигурен наследник на Ленин… до изхвърлянето му зад борда заради политическите машинации на Сталин, стремящ се към тотална доминация. И превърнат в най-мразения човек на планетата (до развихрянето на Хитлер, предполагам).
Но това е история, пише го в много книги. Падура не пише история – „Човекът, който обичаше кучетата“ е романизирана версия на живота на Троцки след неговото низвергване: от изпращането му в заточение, през живота му в Турция, Франция, Норвегия, Мексико… Легендата за Скитника-евреин оживява отново в образа на една от най-противоречивите фигури на века, безспорен касапин, но и интелектуалец с рядък ум, скован до последно в марксистките догми. По тия страници Троцки остарява, смазан от гигантската, нехаеща за факти пропаганда срещу него, от избиването на всичките му близки приятели, на децата му дори, през използването на името му като нарицателно за Абсолютното зло в сатанинските режисирани процеси, чрез които Сталин премахва методично неудобните му хора. Умът му през цялото време е разкъсан между убеждението, че СССР е нова стъпка за човечеството, че революцията трябва да бъде защитена – но и че начело на тази сбъдната мечта е безогледен изрод, който извращава мечтата в нечувана тирания. Падура проследява в детайли втората, злощастна част от живота на Лев Давидович – но нито се опитва да го оправдава, нито да го съди.
Но това не е само роман за Троцки.
Това е роман и за Рамон Меркадер, испанецът, който се обезсмъртява в миг, когато забива пикел в главата на Троцки. Той е същинският демон-жертва по тия страници. Падура изследва живота му, сложните му отношения с неговата майка, яростна комунистка с богаташко минало, преживелиците му по време на Гражданската война в Испания, обучението му като болшевишки агент, задействането на сложния план за доближаване до бившия лидер на революцията. Всички тези неща превръщат наивния, смел и жертвоготовен Рамон в многолико чудовище, който обаче до някаква степен успява да запази човечност в себе си, дори и да е надъхан идеологически до крайна степен. Човек, превърнат в убеден убиец. Убеден убиец, който трябва да приеме, че е убил заради нагласени лъжи. И да излежи 20-годишната си присъда, преди да бъде върнат в СССР, където Сталин вече е само зловещ спомен. Империята е променена и гузна заради милионите жертви – нищо не може да изкупи тези безумия. И убийството на Троцки е една капка в този океан от безчет престъпления.
Има и трети план в тази многолика книга.
Кубинецът Иван, който се среща с непознат човек на плажа, разхождащ двете си прекрасни кучета. Живеещ в уж щастлива държава, той съзнава трагедията на съществуването под похлупак, зарязва писането, зарязва и живота, и бъдещето си. На фона на животите на другите две действащи лица – Троцки и Меркадер – Иван изглежда незначителен. Но за мен той бе истинският човек по тия страници, този, който диша и живее, оцелява, променя се, движи се с времето си, ту лошо, ту по-лошо. Той не е икона, не е в учебниците – но е реален и пълнокръвен. Неговата история, неговата съдба допълва тази на двамата бойци на революцията, придава й плътност и аромат.
Три истории. Едната изцяло вкоренена в Куба, другите две лъкатушещи между държавите. Чрез вплитането им една в друга Леонардо Падура постига това, което сухите исторически съчинения не са способни. „Човекът, който обичаше кучетата“ – всъщност и тримата протагонисти (никой не е антагонист тук, освен може би безплътният Сталин) обичат кучетата, така че името изпълнява многопосочна функция – е мащабен, солиден, плътен и смазващ роман, в който историята и психологическата дълбочина се смесват. Няма място за много радост по тия страници, виж, за сълзи и болка има в изобилие. Роман, който показва колко сложни същества сме хората, как никоя генерализация не може да бъде вярна – че масовият убиец може да е любящ баща и дядо, и в това няма нищо чудно.
Никой текст за тази книга не би бил пълен, без да се отдаде дължимото на изключителния, толкова пивък превод на Венцеслав Николов, който е впрегнал цялото богатство на българския език, за да предаде дълбочината на този роман. Уважение към труда му.