В последно време забелязвам неприятна тенденция на безкритично хвалене на млади наши автори, което силно ме дразни и не мисля, че е полезно за когото и да било от тях с оглед на развитието им като писатели. Още повече – всичко вън от хвалебствие се приема лично и с тежка обида, сякаш е криминално престъпление да не харесаш нещо и това е изцяло по вина на читателя. Това ревю няма да е такова, хубавото е и че в повечето вече излезли положителни текстове за сборника има и умерен реализъм, както си редно – хубави ревюта открих тук: “Светът на ужаса”, “The Man on a Silver Mountain”, “Фентъзийното място на Ана Хелс”, Иво Казар с блога на Бранко “The Dark Corner” и “Цитаделата”. Твърдо не смятам, че Бранко има нужда от насилени и изкуствени четки – напротив, той тепърва ще пише все по-яки неща и податките за това определено се намират зад страниците на “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”.
Доколко е позитивно отношението ми към автора, може да съдите от факта, че се навих да позирам за корицата, преди още да съм прочел и ред от книгата, както и това, което написах за предния сборник на Бранимир – “Хоро от гарвани”. Мога еднозначно да кажа, че “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” е с класи над него, изобщо не може да става и въпрос за сравнение и това е най-важното – развитие му е майката, както се казва.
Още в началото ще започна с двата най-силни за мен разказа в сборника – “Видеокасети” и “Страх от страха”. И двата имат любимия ми елемент – изненадващ край, който преобръща нещата или вкарва доза черен хумор, от които по жилите ти потича огън. В първия екзистенциалният (нарочно я използвам, за да ви уплаша!) избор между хорър филми и порно запраща героя в ада, а във втория класическата ситуация на деца, разказващи си страшни истории, завършва не по класически. Непосредствено зад тях се нарежда водещият текст – “Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, чийто герой трябваше да изобразя на корицата. Въпросният Стефан Кралев е пълно куку, който затъва в личната си мания по Краля на ужаса и няма да се спре пред нищо да стигне до поредната му книга. Изключително як елемент е идеята хахавелникът да преписва книгите на Кинг, вживявайки се в някаква форма на вплътяване в него, само включването на самия автор в края ми дойде малко в повече, катастрофата беше достатъчно символична и указателна.
Бруталиии, бруталии – “Благословеният, вещицата и дяволът” е великолепна гавра с религията, но малко се минава границата на поносимото с “ритуала” по изгонване на духовете. Тук обаче говори по-скоро личната ми непоносимост към гадостите, които знам, че доста други хора харесват. Безпричинното насилие и кървищата доминират в “Хижата” и “Докъде водят мечтите”, които за мен са откровената и безмилостна разправа на Бранимир с реалностите в България около издаването и литературните конкурси. Не съм напълно съгласен, но има право за някои неща, които са видимо безумни, в мигове на бяс и на мен ми се е струвало, че бих сял ужас около ми. “Любов моя, ангел мой” има силно преобръщане на ролите на ловците и жертвите, подобен разказ имаше и в друг проект, в който Бранимир има пръст – “До Ада и назад”.
Заглавният разказ – “Арлекин” – си е чисто криминале и ме запали да почета за играта Го, наистина много интересна чудесия е това. “Бягството” се развива около интересна идея, но хепиендът помрачи очакването ми за рязко обръщане на действието срещу беглеца. “Жените на живота ми” е яка импресия с остър край. Мнооого остър край.
Тематиката на сборника предполага и по-грубичкия език и е добре, че Бран не се е увлякъл по тази примамлива наклонена плоскост. Към края в разказа “Благословеният, вещицата и дяволът” натурализмът ми дойде в повече, но по едно време си спомних колко трепетно впечатление ми направи “Обречени на Ада” на Клайв Баркър в едни прежни времена, така че всичко е до въпрос на моментни възприятия. Цялостно може да се каже, че в “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” има нормалната амалгама от по-силни и по-слаби неща, но като гледам вече написаните ревюта за книгата – май всеки е на различно мнение кое му допада и кое не.
Това е втората книга на изд. “Ибис”, за която пиша (след разочароващата “Годината на върколака”) и мога само да адмирирам смелостта им да инвестират в български автор, особено на фона на другите неща, които издават – парад на лъскави книжлета за здрачнообсебени тийнове. Бранимир е добър пример доколко е важно авторът да е ангажиран с книгата си и след издаването й – на скорошния базар на книгата само за броени дни той лично успя да продаде близо 100 копия от сборника, което е изключително на фона на реалностите у нас.
От същия автор
От същите жанрове
