Хората имат силна нужда да принадлежат. Приемането и отхвърлянето са сред най-големите награди и наказания за социалното животно, защото в нашата еволюционна история социалното отхвърляне може да има катастрофални последици – секват ресурсите и защитата на групата в един опасен свят.
„Човекът – „социално животно“ на Елиът Арънсън излезе на български през 2009 г., годината, в която влязох в книжния бранш. И някъде оттогава я следя, исках да я прочета, но все си мислех, че ще е твърде сложна за разбиранията ми. През годините четох много други книги за механизмите ни на мислене – „Как работи умът?“ на Стивън Пинкър, „Вярващият мозък“ на Майкъл Шърмър, „Жива мрежа“ на Дейвид Игълман, „Мозъкът разкрива“ на Вилаянур Рамачандран, та до „Мисленето“ на Даниъл Канеман, сам често цитиран от Арънсън, и в крайна сметка реших, че съм дораснал до нея и я взех. И се оказа, че съм грешал да я пропускам досега – защото това е достъпно въведение в социалната психология – „влиянията, които хората оказват върху убежденията, чувствата и поведението на другите“, – която трябва да бъде прочетена от всекиго, защото толкова много проблеми в нашето съвремие са породени от неразбирането на тези влияние. И така една книга, чието първо издание е от 1972 г. (след това ревизирана многократно), може да ни казва истини за нашата дигиталнообсебена епоха, без изобщо да са споменати в нея всички джаджи, които обсебват вниманието и неуловимо формират мисленето ни по всички теми.
Книгата е изпълнена с истории на интересни експерименти, внимателно планирани така, че да разкриват една или друга част от човешката природа във взаимодействие с околните. Надолу съм се спрял на някои основни изводи, но дебело подчертавам, че извадени от контекст, може и да не звучат убедително, просто ми се иска да ви убедя да си вземете тази книга и да разберете повече за себе си и за околните. Още в самото начало, когато започва да обяснява що е комформизъм, Арънсън говори за прочутия Станфордски експеримент на Филип Зимбардо (вижте повече в книгата му „Ефектът Луцифер“), който показва с каква лекота и понякога напълно произволно се делим на „ние“ и „те“ и това се оказва напълно достатъчно както да се вживееш в произволна социална роля, така и да се изпълниш с желание да нараниш приеманите за различни. По подобен начин се оказва, че хората имаме склонността да се събираме в относително сплотени групи, в които липсват противоположни мнениея – и като примери авторът посочва наглед коренно различни примери като приближените на Никсън, близкия кръг хора около Хитлер и ръководителите на НАСА, които вземат погрешно решение, коствало човешки животи. Когато се говори за пропаганда и убеждение, Арънсън обяснява пък какво е интернализация:
Ако източник на влиянието е човек, който вдъхва доверие и има вярна преценка, ние приемаме убеждението и го включваме в собствената си система от ценности. Един път преврънало се в част от нашата система, то става независимо от източника и извънредно неподатливо на промяна.
Обърнато е много внимание и на друг знаков експеримент – този с електрически ток на Милграм, който показва колко точно са склонни хората да сътрудничат на властова фигура, до степен да причиняват силна болка на непознати само защото им е казано да го направят. Този опит е правен и в други държави и култури и за съжаление „навсякъде, където експериментът на Милграм е бил проведен, винаги е довеждал до значителна степен на подчинение“. Арънсън дори цитира нациста Херман Гьоринг (вж. повече в „Нацистът и психиатърът“), който казва откровено: „Хората винаги могат да бъдат накарани да изпълнят заповедите на лидерите… Единственото, което трябва да направите, е да им кажате, че ги нападат, и да заклеймите миротворците, че им липсва патриотизъм и излагат страната на опасност. Това има еднакъв ефект във всяка страна.“ Авторът обяснява и друг наглед контраинтуитивен феномен, който изниква, когато жертва има нужда от помощ: „И така, вместо да увеличи вероятността някой да се притече на помощ, фактът, че наоколо има много хора, в действителност намалява вероятността поне един от тях да помогне.“
Политическото убеждение пък е нещо, което е било изключително важно, като е писана книгата, а в наши дни още повече – защото „хората могат силно да се повлияят от начина, по който нещо е казано“. Нещо показателно: „Непознати афоризми, в които има рима, по-лесно убеждават студенти в колеж, отколкото същите идеи, представени неримувано. Това подсказва, че периферният път на убеждаване може да е действително учудващо неуловим и въпреки това – учудващо ефикасен.“ Авторът посочва и как хитроумно може да бъде променено общественото мнение само ако „данък наследство“ бъде наречен „данък смърт“ – ако първото е приемливо за повечето, то второто води до еднозначно отхвърляне, при все че същността на данъка е еднаква. Арънсън цитира Джордж Хартман, който „прави опит да измери до каква степен е възможно да се убедят хората да гласуват за определен политически кандидат в зависимост от приложения към тях подход. Той показва, че индивидите, които са получили предимно емоционална по дух информация, са гласували за предложените в посланието кандидати в по-голяма степен, отколкото хората, получили предимно рационална информация.“
Важна част от обясненията за това се крие изобщо в начина, по който мислим. Арънсън пише: „Като се има предвид ограничената ни способност да преработваме информация, ние се стремим да възприемаме стратегии, които опростяват сложните проблеми. Правим го, като пренебрегваме част от информацията, за да намалим когнитивния си товар; друга част използваме прекалено много, за да не се налага да търсим нова; или се задоволяваме с посредствен вариант.“ Следователно много често подхождаме стереотипно към проблемите, дори да го отричаме: „хората в известна степен знаят нещо за стереотипите и ги използват неохотно, когато не разполагат с твърда информация… въпреки това знание стереотипите все пак влияят върху възприятията и преценките на хората, когато те имат допълнителна макар и неопределена информация, която придава на преценката им лъжливо усещане за рационалност.“ Още по-странно, но вярно е, че „Понякога хората нямат реална социална нагласа, тоест нямат преценка за обекта, съхранена в паметта. При все това обаче, ако бъдат попитани, могат да дадат мнението си.“ Арънсън посочва като пример, че тези хора без знание, но с мнение, са питани за фалшиви закони, но като погледнем в наши дни, лесно виждаме как фалшивите новини създават армии от гневни разбрали-недоразбрали, но убедени в правотата си потребители на социалните мрежи.
По-натам се обяснява, че „Ако хората са личностно ангажирани с дадена нагласа, информацията, която предоставя комуникаторът, предизвиква дисонанс; често най-ефикасният начин да се редуцира този дисонанс е доводите да се отхвърлят или изопачат. Колкото по-силно е ангажиран човек с определена нагласа, толкова по-склонен е да отхвърля доводите, които причиняват дисонанс.“ Или както по-просто пише три страници по-натам Арънсън: „Хората не обичат да виждат и чуват неща, които противоречат на дълбоко вкоренените им убеждения или желания“. А по-късно в книгата пише директно, че „зоните на разсъждението в мозъка фактически се изключват, когато човек е изправен пред информация, която не съответства на нагласите му“.
Дълбоко предубеденият човек е практически неподатлив на информация, която се различава от любимите му стереотипи.
Още по-интересно става, когато учените проверяват как и защо хората лъжат и как оправдават това пред себе си. Оказва се, че излъгалите срещу достатъчно голям стимул нямат проблем с това какво са направили – „лицата, които имат достатъчно външно оправдание да излъжат, правят това, без да повярват в лъжата си, докато онези, които са излъгали при недостатъчно външно оправдание, действието започват да вярват, че това, което са казали, е истина.“ Което навярно и обяснява защо най-нископлатените разпространители на пропаганда в един момент стават безплатни и отчаяно вярващи в същите тези глупости. Арънсън продължава: „За да не се чувстват толкова глупави, те трябва да намалят дисонанса, предизвикан от факта, че са излъгали срещу такава нищожна сума. Изследваните лица имат потребност да убедят самите себе си, че това, което са казали, не е абсолютна лъжа…“.
Има цяла глава, посветена на това как хората оправдават собственото си поведение. То е до голяма степен доминирано от егоцентрично мислене: „Повечето хора са склонни да смятат, че играят по-важна роля в събитията, отколкото играят в действителност.“ Това е и една от причините за „ефекта на Барнъм“, на който се гради неизкоренимата вяра в астрологията и други подобни шашми. Арънсън се спира на интересния извод, че „хората долавят различна информация като деятели и наблюдатели“ и например в една двойка често всеки от партньорите е убеден, че върши по-голямата част от домашната работа. А до друг чудат извод стигат Едуард Джоунс и Ричард Нисбет, според които, „когато ни сполети нещастие, сме склонни да търсим причината в нещо от обкръжението; когато същото нещастие се случи на друг човек обаче, сме склонни да приписваме причината на някаква слабост, присъща на личността му.“ А навярно всеки ще признае валидността на това, че „ако човек премине през трудно или мъчително преживяване, за да постигне някаква цел или обект, тази цел или обект става по-привлекателна. Този процес наричаме „оправдаване на усилието“.
В своя мащабен труд Елиът Арънсън се спира както на големите теми, така и на по-нишови, които обаче дават също важни прозрения и за човешкото мислене, и за това как съществуваме като общност и се влияем на свой ред от нея. Например при изследване на сексуалната възбуда учените установяват, че „мъжете, които показват най-силна възбуда от любовните сцени между хомосексуални мъже, са тези, които имат най-негативни нагласи към хомосексуалните мъже“, нещо, за което определено си струва да се замислим. Или постоянната поява на нови и нови секти, в България си имаме пак един голям такъв феномен, чиято механика на постепенно впримчване на членовете е добре проучена – „Внимателното вглеждане в сектата разкрива верига от непрекъснато увеличаващи се личностни ангажирания от страна на неговите (на лидера на сектата – Х. Б.) последователи“. Или по-ясно казано: „ако веднъж се поеме малък личностен ангажимент, това подготвя почвата за все по-големи ангажименти“. Тук е уместно да спомена и какво пише за агресията, която често идва като следствие от горните изводи. Арънсън посочва, че „макар да е почти сигурно, че агресивността у човека и другите примати има инстинктивен компонент, агресията не е причинена изцяло от инстинкта. Има ясни примери, които показват как различията в културата моделират реакциите на хората към различни ситуационни и социални събития и чрез това определят дали ще реагираме по агресивен начин. … С две думи, агесивното поведение може да се редуцира.“ И по-интересното е, че една от основните мантри на нашето време – освобождаването на гнева, е всъщност погрешна. Авторът посочва изследвания, според които „изливането на гняв – пряко или не, с думи или с действия – засилва враждебността, а не я намалява.“ Изобщо темата за агресивността, подклаждана от средствата за масова информация (далеч преди социалните мрежи) е много важна и на нея е обърнато доволно внимание, а цяла глава е отделена и на появата и подхванването на предразсъдъците – „враждебна или отрицателна нагласа към определена група, формирала се вън основа на обобщения, извлечени от погрешна или непълна информация.“
Забавлявах се с изследването какви са реакциите към рецензиите на романи – „Студентите смятат, че авторът на отрицателната рецензия е значително по-високоинтелигентен, компететентен и опитен от автора на положителната рецензия, но по-несимпатичен“, нещо, което съм наблюдавал много пъти като факт в групата „Какво четеш…“, където 100 положителни поста за една книга се подминават, но един негативен привлича често вниманието и се приема за меродавен от мнозина. Арънсън пише също за един куриоз – как популярността на президента Кенеди е нараснала след негова огромна политическа грешка, което авторът обяснява с това, че „макар високата степен на компетентност действително да прави един човек по-привлекателен, някои негови грешки още повече увеличават симпатиите, които изпитваме към него.“
А в края на книгата авторът се спира на най-важното социално общуване – любовното. И макар да разбива някои митове, които все още властват („Единственият фактор, който определя дали мъжът и жената в една двойка се харесват и се срещат повторно, е тяхната физическа привлекателност“, той все пак обяснява, че „решаващото условие за трайността на връзката е сходството в привлекателността на мъжа и жената в една двойка.“ А за самото качество на тези отношения изводът е еднозначен: „ако двама души държат истински един на друг, отношенията им ще ги изпълват с по-голямо задоволство по-дълго време и ще ги вълнуват повече, ако са в състояние да изразяват както положителните, така и отрицателните си чувства, както един за друг, така и за самите себе си.“ Или по-прямо казано: „откритото говорене наистина може да е царският път към съвършената любов.“
Виждам колко много съм изписал, а не съм засегнал дори бегло множеството теми и идеи, които са залегнали в основата на „Човекът – „социално животно“. Самият Елиът Арънсън си дава сметка за нееднозначното отношение към професията си и с внимание се спира и на важния казус с етичните проблеми, които пораждат някои експерименти, като обяснява наличието на постекспериментални процедури с изследваното лице, „а те отнемат дори повече време и усилия, отколкото провеждането на самия експеримент“. Важна критика към социалните експерименти, която съм срещал в друга книга, е еднотипността на изследваните лица, най-често американски студенти, които са най-лесни за набиране от учените. Направи ми добро впечатление, че Арънсън отбелязва това и коментира: „Трябва да се отбележи, че в някои други култури специфичните резултати невинаги приемат точно същата форма, както в Северна Америка. В обществата, които са по-малко индивидуалистични от американското например, поведението, намаляващо дисонанса, може да приеме по-колективна форма.“ Така че за нас тези изводи могат и да са в общи линии валидни, но това далеч не се отнася за многото други култури на планетата. С две думи – далеч сме още от убедително описание на всеобхватността на социалната ни психология. Но с такива книги поне се открехват дверите за по-доброто ни саморазбиране.
От същите жанрове
