Оригинално заглавие: Man's Search for Meaning, 1946.

Преводач: Харалан Александров

Корица: Мека

Година на изданието: 2013

Страници: 224

Рейтинг :

Време за четене: 7 минути

Защото успехът, както щастието, не може да се преследва, той трябва да се последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висока от самия него, или като вторичен продукт от отдаването на друг човек. Щастието трябва да дойде, както и успехът: трябва да го оставите да се случи, без да мислите за него.

След „Нощ“ на Ели Визел, „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл е друга книга за живота (или подобието на такъв) в нацистките концлагери, която буквално ми присяда. Четеш по няколко страници и спираш. Как да продължиш? Как да обемеш в ума и сърцето си страница след страница безчовечни ужаси, смъртта, болката, унижението, обезчовечаването в масови размери? И сред целия този ужас да следваш автора в търсенето му на смисъл е преживяване, което обогатява.

Малкото книжле е разделено на две части. Първата е важната, истинската, стойностната – разказът на Франкъл, написан непосредствено след излизането му от ада. Четеш и просто преглъщаш насила ужаса, който се разкрива пред очите ти – защото историята има зловещото свойство да избледнява като снимките от този период. И повторението й – дали трагедия или фарс – води до ново страдание и смърт. Авторът разказва интимно и отвътре за смазващата действителност, но и за проявите на благородство и героизъм. За малките радости като красивия залез или няколкото минути самота, които успяваш да откраднеш. За щастието, че влакът продължава за лагер, в който няма комин, т.е. поне за момента смъртната присъда е отложена. Там, сред ужаса, той описва как намирането на смисъл е единственото нещо, което може да те задържи жив сред живота, от който сякаш нямаш какво повече да очакваш и смъртта изглежда далеч по-примамлива. Тези страници трябва да бъдат прочетени от всеки жител на тая планета – едно на ръка, за да не се повтори ужасът, второ – за да се види как човешкото може да оцелява и вирее и в най-чудовищните и безумни условия, и трето – заради равносметката, която прави Франкъл: че всичко зависи от решенията на човек, а не от условията, в които е поставен.

Втората част на книгата е посветена на логотерапията – течение в психологията, което Франкъл развива, посветено на намирането на смисъл на живота – според него то е основното нещо, което има значение за душевното здраве на човека. Тази част е доста по-специализирана, има немалко термини, а и според мен авторът силно си противоречи на места, като смесва безусловното си доверие в нуждата от религиозна вяра у човек с чисто рационален и научен подход към душевните проблеми на хората. На едно място например категорично заявява: „Човек не трябва да търси абстрактен смисъл на живота. Всеки има свое особено призвание или житейска мисия, всеки трябва да изпълни конкретно предназначение. В това отношение човек не може да бъде заменен, нито пък животът му да бъде повторен. Задачата на всеки е неповторима, както и специфичната му възможност да я превърне в дело.“ Такъв тип фатализъм и вяра в предопределеността изцяло контрастира с други негови разсъждения, като например едно силно обобщение, което прави в цял абзац, и което може да се разбира изцяло в областта на поемането на отговорност за собствения живот и решенията на проблемите, пред които си изправян през протежението му:

Тези задачи и следователно смисълът на живота се различават както при различните хора, така и в различните моменти. Затова е невъзможно да се определи смисълът изобщо. Гръмките изявления никога не могат да бъдат отговори на въпросите за смисъла на живота. Живот не значи нищо смътно, а нещо съвсем реално и конкретно, така, както са реални и конкретни житейските задачи. Те формират човешката участ, която е различна и уникална за всеки индивид. Един човек и една участ не могат да се сравняват с друг човек и друга участ. Нито една ситуация не се повтаря и всяка се нуждае от различно решение. Понякога човек се оказва в ситуация, която може да изисква от него сам да оформи съдбата си чрез действие. Друг път за него е по-изгодно да използва възможността за съзерцание и по този начин да извлече полза. Понякога от човек може да се иска просто да приеме съдбата, да носи своя кръст. Всяка ситуация се различава по своята неповторимост и винаги има само един верен отговор на проблема, поставен от тази ситуация.

Това съм го срещал и при други автори, които изкуствено си налагат усилието да съвместят религиозната си вяра с противоречията, които изследват. Нямаше как да не зяпна в почуда, когато Франкъл, преживял по случайност (както сам признава) абсолютния ад на земята, загубил всичките си близки, в един момент, вече на свобода, пада на колене да благодари на бог, че е оцелял. Не разбирам това, признавам, навярно и никога няма да го разбера, особено от човек, който претендира за умение да чете хората и да разбира техните проблеми.

Има и други силни цитати от книгата, които ми харесаха и доказват, че авторът наистина има идея какво цели неговата логотерапия:

И тъй, става видно, че душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено, или разликата между онова, което човек е и онова, което трябва да стане.

Да се страда, без да е необходимо, е по-скоро проява на мазохизъм, отколкото на героизъм.

А най-добрият цитат е буквално на последната страница – една истина, която не може да бъде отречена и която е събирателно на всичко, което си заслужава в книгата – за изборът на човек какъв да бъде във всяка една ситуация: