Отначало го обхвана голям ужас при мисълта, че ще трябва да живее в един непознат свят. Човек сред хората – на какви ли не опасности щеше да бъде изложен!
Като човек с приличен ръст съм приел за даденост, че от време на време ще си удрям главата тук и там. Но такъв удар, какъвто получих от първия разказ в сборника – „Мравките“, не бях получавал скоро. Смазваща антивоенна сатира, която бързо ме ориентира, че си нямам идея с какво се захващам. И чинно се върнах да прочета предговора на Андрей Манолов, който бях пропуснал. И там отново попаднах на странно съвпадение, като прочетох думите му: „Как след суровата до непоносимост документалност на Шаламов да възприемем въображаемата кръвожадност на героите от разказа на Виан „Добрите ученици“?“ А другата книга, която бях започнал и чета бавно вече трети ден, е именно бездната от страдание „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов.
Навярно бе умряла на гладно сърце, така е по-добре за здравето.
„Човекът вълк“ е любим на мнозина сборник от „едно време“, на мен ми го подари скъп приятел преди твърде много години, но го бях забутал и забравил някъде. Но сега при карантинните дирения излезе наяве и съм щастлив, че намерих времето за него. Защото ми напомни на други любими сборници от велики автори – „В наказателната колония“ на Кафка, „Шейсет разказа“ от Дино Будзати или “Избрани произведения” на Даниил Хармс, които също залагат на абсурда и сюрреализма, на измяна на реалността до ръба на безумието, за да излезе наяве някоя истина за света около ни. А колко малки игрички с езика е вградил Виан, колко фрази, които изричаме с лекота, осланяйки се на метафоричната им природа, и колко смайващо е, като тя бива отхвърлена и са сведени до прякото си значение, например: „Тя изпи на един дъх чашата си, оставяйки съдържанието ѝ на масата.“
Какво ли не опитахме, за да се отървем от тази кал. Сипахме бензин отгоре, като гори, земята изсъхва, но после си опичаме краката.
Дори няма да описвам сюжетите на тези разкази, тяхната непредвидимост е това, което ги отличава – много различни един от друг, макар да са писани в кратък период около края на 40-те години след края на войната. Всеки от тях увлича в свят, отразен в собствено криво огледало, и най-често в края търпеливо очаква своя час един coup de grâce. Защото в света на „Човекът вълк“ всичко е възможно, също както в света на любимия Хелър и неговия „Параграф 22“.
Люн стоеше на пост пред сградата на Конформистката партия. Гледаше книгите и от техните заглавия го заболя глава. Той четеше само молитвеника на ченгетата с четирите хиляди нарушения, които трябваше да се знаят наизуст, от пишкане на улицата до разговор с ченге от много близо.
И знам, че щом вляза скоро пак в книжарница, ще купя всичко с името Борис Виан. Няма да бързам да ги чета – малко по малко, ще си удължа удоволствието, защото не всеки ден човек открива такъв писател. Много закъсняло, но едва ли щях да го оценя по-рано.
Вятърът проникваше през дупките на плата и издуваше гърба му, докато не му направи гърбица, което не беше безвредно за гръбначния му стълб; той страдаше от вътрешна мимикрия и трябваше ежедневно да се бори, за да поддържа редовните функции и нормалната форма на своите повредени органи.
Още по темата
