Човешката любов е по-силна от всяка идеология

Без любовта, която изпитваше към тази жена, животът му щеше да бъде само една безкрайна нощ сред горите на провинция Лунда Норде, на границата между Ангола и Заир.

  Какво първо изречение само… Досега бях чел само  “Архипелагът на един друг живот” на Андрей Макин, но новото издание на „Човешката любов“ ме призова с интригуващия си сюжет, някак ми напомни на толкова любимия Ромен Гари и неговата „Корените на небето“ с африканската си тема. Но Макин вае един различен свят, подчинен на любовта и революцията, на политическото насилие и толкова човешките слабости, които се оказват по-силни от идеологическия плам.

Разбрах също защо любовта връща на света целия му смисъл, без който ние бихме се превърнали в насекоми, знаещи само да изпитват плътска наслада, да хапят и да умират…

   В центъра на романа е анголецът Елиас Алмейда, чието детство преминава под знака на противоборствата на местните народи срещу колониалните сили и неминуемо е повлечен към живота на професионалния революционер. С много болка Макин описва какъв врящ котел е Африка в този (и далеч не само) период, разкъсана между глобалното противопоставяне между САЩ и СССР, както и интересите на европейските държави, които се опитват да задържат своите колонии, за които са ламтяли толкова години. Неговата мечта да се издига, да бъде забелязан, се сбъдва малко по малко, той иска да стане метис, макар това да означава „да живее в постоянен страх да не загуби общественото си положение, да не се принизи до негъра, да остане по-бял и от белите“. Тук се появява и Че Гевара, който се опитва да запали континента, но се сблъсква с различна, жестока и дива култура, която пречупва дори неговата желязна воля и идеологическа закалка. Алмейда използва своя шанс, за да поеме към чужбина, където започва пламенна любов с европейка, избягала богаташка дъщеря – „тя – туристка в зоологическата градина на революцията, той – символичен негър, счупил оковите на робството.“ И стъпка по стъпка се насочва към лелеяната Москва, където се обучава неспир, едно обучение, издигнато до изкуство, дори без краен резултат – „в блестяща самоцел, която изместваше целта на революцията“, и пак там среща своята Анна, красивата Анна от далечния Сибир, любовта към която пронизва цялата книга и с която започва тя. Анголецът дори се оказва сред ледовете, сред десетките градуси под нулата, където „сред отпадъците, отхвърлени от хода на Историята, бдеше един таен, упорит живот. И това скромно съществуване беше сякаш напълно освободено от гръмогласните настроения на епохата“. Макин показва различните лица на комунистическата утопия – от московските улици, където негърът бива пребиван от хулигани, до приемането му сред безбрежната сибирска шир, до която пътуването с влак е една одисея само по себе си.

Ако революцията не промени нашия начин да обичаме, за какво са всички тези битки?

  Много болка струи от тези страници, много страховити сцени на насилие, което няма цвят на кожата, в Африка сякаш никой няма задръжки и през границите на държавите преливат реките от кръв, проливана в името и на природни богатства, и на измислени идеали. Героите на Макин, които се откриват един друг пленени и очакващи смъртта си, докато тялото на една жена не ги спасява, се срещат в различни части на земното кълбо, като единствената константа остава красивата и толкова невъзможна любов на Елиас и Анна, любов платонична до голяма степен, и в пълна степен трагична. Французинът от руски произход разкрива глобалното лицемерие на Великите сили, които лесно изоставят своите съюзници, когато открият по-добри маши за своите машинации, а идеалисти като Алмейда трябва някак да открият своето място в постоянно променящите се условия – дори често с риск доскорошните му покровители да го преследват като диво животно. Имах известен проблем да повярвам в образа на този анголец, който Макин е опитал да направи толкова понятен и привлекателен за европейския читател, че някак бе изчистил всичко африканско в него вън от цвета на кожата му, но ако повярваш в това, всичко друго си е на мястото, включително силните обобщения на автора като: „Кадри за книга, която евентуално ще напише след време, както обикновено правят белите, за да сложат кръст на прекараните си в Африка години“. Мъдра, хубава книга, която се чете с тежест в гърдите.

И въпреки всичко там, на борда на оня кораб, плаващ напосоки сред нощния океан, проблясваше великата истина на живота: увереността, че смъртта на един човек, който е обичал, ни най-малко не означава смърт за любовта, която е носел в себе си.

   „Човешката любов“ е вълнуващ и силен роман, който не може да бъде оставен, роман за абсурдния XX век, който остави такова наследство на следващия, че още много има да се плащат дълговете. А може да го погледнете и като книга за любовта, която е по-силна от всичко, като обяснение в любов към самата любов и надмощието ѝ над всяка идеология и политическа страст.