Думите на Светослав Иванов са нужни. И дори изречени от малкия екран към огромна публика, все пак хартията е тази, която може да ги предаде за по-дълго време на повече хора – и да ги гравира в умовете и сърцата. „Чудовища и будители“ е малка книга за големите неща, които си струва да бъдат говорени. Тя е често минорна, защото, проследявайки хронологически текстовете, виждаш една безкрайна въртележка в абсурди, но и обнадеждаваща, защото сред тях греят и смислените хора, каузи и идеи. Но те мрачнеят на фона на останалото, повече чудовища, нежели будители я обитават.
Дори да си гледал само веднъж Светослав и неговия коментар, ще четеш тези текстове с неговите образ, жестове и ритъм в ума. И така е най-добре, те пренасят посланието си в тази рамка, особено завършеците – много силни финални думи има почти всеки текст. Като гилотина се спускат, след които не можеш да продължиш лесно със следващия текст, налага се да помислиш, да заемеш позиция, да се самоизясниш – една от свръхсилите, които литературата притежава.
Тази книга ни напомня какво ни причинява фейсбук и неговата ефимерност. Постоянната трескава активност, ежеседмичните скандали за глупости, нуждата от нова и нова информация всъщност прецакват паметта – и текст след текст на Светослав припомня за този и онзи скандал, владял изцяло общественото съзнание за три дни… и изчезнал под натиска на нови сеири. Които пак се дематериализират, също както виновниците за фалита на КТБ например или периодичния феникс на име АЕЦ „Белене“.
Признавам, за мен тази книга е обезкуражаваща, не вдъхновяваща. Всички – за себе си го знам със сигурност – сме затворени в балони от съмишленици и рядко ги напускаме. Лесно е да се движиш в тези малки блатца от съгласие, в които сме сигурни и спокойни – а навън, в морето, големите риби плуват свободно, ояждат се до мобидикови размери, изяждат се една друга в постоянната игра на оцеляване на най-пригодните – Ахавци у нас не виреят сякаш. Там сякаш нямаме място, отдавна акваторията е парцелирана и само преразпределенията ѝ пораждат бури, които отекват навсякъде. А после ехото заглъхва и всичко си продължава постарому.
Възхищавам се на смелостта на Светослав Иванов да чопли стари рани, които не бива да бъдат оставени да зараснат, без да е взета поука от тях – а тая поука обичайно включва виновници в затвора, но безнаказаността е правило, а не изключение. Силно ме впечатли ерудицията му, уменията да прави блестящи връзки със събития от миналото, да прокарва паралели, които липсват в начина, по който се мисли историята у нас – така и почти няма книги, които популярно да изследват и съвремието през призмата на миналото, да дават контекст на изглеждащите като случайности флуктуации на нашето време.
„Чудовища и будители“ е сред най-смислените книги, които прочетох тази година. Отделете ѝ време, тя е особено подходяща за накъсания делник. Но ако предпочитате розовите очила или успокоителното невежество, не посягайте към нея. Трудно е човек да продължи да бъде в мир с личния си комфорт, когато осъзнае как се самоограничава от всички смущаващи събития от външния свят. Където всъщност се взимат решенията, които пряко влияят – и най-често накърняват – точно този личен комфорт.
От същия жанр
