В срещите си с Ния аз съм напълно свободен, ще употребя по-силната дума – безотговорен, да „щипна“ някоя утихнала в паметта ми случка, пропаднало в забравата събитие и да му придам значимост, да го натоваря с допълнителни, неочаквани и за мен смисли. Аз не разказвам живота си, а случайни и неконтролирани извадки от него и това ме спасява, помага ми да се чувствам интересен и непрекъснато различен.
За мой срам трябва да призная, че от Владимир Зарев съм чел само „Лето 1850“, така че не мога да сравня последния му роман с най-големите му и общопознати творби – другото лято мисля да намеря време за знаковата му трилогия. Това обаче ми позволява да прочета „Чудовището“ непредубедено, с уважение към безспорно един от живите класици на нашето време. И още в началото мога спокойно да кажа – като човек, който има пряк досег с твърде много дебютни ръкописи, – че дори само удоволствието да четеш този така овладян стил си заслужава само по себе си.
Навярно всички, четящи тази книга, сме се чудили едно и също – докъде се простира автобиографичността в нея и къде започва и свършва литературната измислица. Това ще си остане от онези хубави мистификации, които опитните майстори на перото обичат да разиграват. Защото ако в нещо мога да бъда сигурен, то е, че Зарев се заиграва нарочно с най-баналната история на света – възрастният мъж в заника на дните си, който се увлича по младо, съблазнително момиче. Още повече като описва своя герой като уморен от бурни десетилетия саможивец, който само иска да бъде оставен на мира – може би единствено да прекарва време с внука си е от малкото неща, които го вадят от така лелеяната самота. Но точно този герой е също и напълно беззащитен пред прямотата на красивото момиче, което иска да напише книга за него и навлиза почти насила в дома му – да го разбере, да го види отвъд романите му, да го приласкае, че е важен за нея като мъж, а не само като писател.
Зарев редува методично спомени от едно време – та кой с поне щипка талант (че и без него) не се е изкушил да опише младостта си и дните, които сега изглеждат като някакво измислено сякаш от писател време? С явно удоволствие, но и с неизбежната носталгична нотка героят му си припомня младостта, бурните любови и изобщо хедонизма в творческите кръгове. Но пак там идва внезапната отговорност на неочакваното дете и жената, която може да е разпалила безумна страст, но от този пожар домашно огнище трудно може да се съгради. И идва неизбежният залез, а сетне нов изгрев, който да даде шанс на по-пълноценна и хармонична връзка – тази, която ще остане. Пътем с тези спомени от бурната младост той си играе с неизбежното увличане на възрастния мъж по младото момиче, която ту безмилостно го съблазнява, ту се дръпва бързо назад с автоматичен рефлекс. Както винаги, комедията е на крачка от трагиката, смешното от просто тъжното. Докато неизбежно миналото и настоящето не се настигат в един очакван обрат.
Зарев вменява много чудовищни роли на своя герой – някои истински, други наужким. За мен лично това е зряла и взряна навътре творба, която не търси външно признание, а е написана до голяма степен за лично удоволствие и може би като отдушник на дълго сдържани мисли и емоции – както трябва да се пише изобщо. Това е, което писателят иска да напише за себе си и своя почти изчезнал свят, за неговите проблеми и морални дилеми, за хубавото и лошото в него – и не спестява и от двете. И навярно ще се повторя, че за мен заигравката с влюбването на възрастен мъж в младо момиче е самоиронична шега с годините и техните ограничения.