Няма какво да го увъртам – не мога да напиша смислено и пространно ревю за „Цивилизация на зрелището“. Не мога и нямам право да анализирам Марио Варгас Льоса, един от най-важните интелектуалци на нашето време. И макар миналата седмица по време на срещата му с читатели в СУ да се дзверех неловко, неразбиращ испански, все пак в мен има доволство, че съм видял този невероятен писател на живо. И ако го считам за такъв само по една негова книга, която съм чел – „Панталеон и посетителките“, – то помитащата „Цивилизация на зрелището“ утвърди, че той е много повече от писател, той е от онзи изчезващ вид мислители, които могат да се издигнат над ежедневното и да обемат цялата цивилизация (говорим за западната, нека е ясно) и да я опишат в силни, страстни, мрачни и правдиви краски.
В своето 200-странично есе Льоса преминава през всичко важно – културата, политиката, спорта, религията, гражданското общество, интернет и още много, както и сложните и никога еднозначни взаимодействия между тях. Льоса е носталгик и логично не харесва това, което вижда около себе си – много от нещата, които ние, младите, приемани за даденост, за него са признак на упадък. Може да е прав, макар че, каквото и да си говорим, воплите, че културата загива, съпътстват абсолютно всяко поколение от хилядолетия насам. Но пък – рано или късно това ще вземе да се окаже вярно. Разбира се, на всяка генерализация може да се противопоставят частни примери, противни неи, но в крайна сметка цялостната картина според мен е доста правилна. Още в началото писателят задава рамката на тезата си:
Целта на скромното ми есе не е само да попълни множеството размисли относно съвременната култура, а да свидетелства за преображенията на това, което все още се разбираше под понятието „култура“, когато връстниците ми и аз тръгнахме на училище или постъпих ме в университета, както и за безвкусната шарения, която я е изместила – подмяна, извършена сякаш с лекота и със съгласието на всички нас.
Но какво означава цивилизация на зрелището? Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.
Льоса твърди, че масовият културен туризъм не е нищо повече от осигуряване на чиста съвест, а посещенията на знакови обекти са просто повинност. Той казва: „Вместо да събуди у него интерес към класическото минало и изкуство, присъствието му там го освобождава от необходимостта да изучава културното наследство или поне да има най-елементарни познания за него“.
Присъдите за съвременното общество за крайни и недвусмислени:
Днес огромното мнозинство от човечеството не упражнява, не потребява и не създава никаква друга форма на култура извън това, което по-рано културните среди с пренебрежение определяха като простонародно занимание, чуждо на мисловните, художествените и литературните дейности, които изграждат културата. Тази култура обаче, макар да е отчасти съхранена в някои малки ниши на обществото, без никакво влияние върху мейнстрийма, вече е мъртва.
Същностната разлика между културата в миналото и забавлението в наши дни е в това, че по-рано замисълът на произведенията е бил те да надживеят своето време, да пребъдат, да продължат да живеят у следващите поколения, докато днес творбите се създават, за да бъдат незабавно употребени и да изчезнат – като вафлите и пуканките. Толстой, Томас Ман, а в по-близко време Джойс и Фокнър са писали книги, предназначени да победят смъртта, да надживеят своите автори и все така да увличат читателите от бъдещето, да им въздействат. А пък бразилските сериали, боливудските филми и концертите на Шакира са създадени, за да съществуват, докато трае изпълнението им, и после да изчезнат и да освободят място за следващите също толкова успешни преходни продукти. Културата е забава и ако нещо не е забавно, то не е култура.
Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва.
А ето е един безпощаден абзац, който е брутално верен:
И обратно, когато стойността на културния продукт се диктува от вкуса на широката публика, твърде често писатели, теоретици и художници с ограничена или нищожна дарба, стига да умеят да привличат вниманието, да са майстори на рекламата и самоизтъкването или на заиграването с най-низките страсти на публиката, достигат необикновени висоти на славата, възприемани са от некултурната маса като изключителни автори, а творбите им са сред най-търсените и най-масово разпространяваните.
Ролята на интелектуалците изобщо също вече е несъществена:
Съзнавайки в какво неблаговидно положение ги е поставило обществото, повечето от тях са избрали да пазят мълчание и да се въздържат от участие в публичния дебат. Затворени в своята специалност или дейност, те са изоставили поведението, определяно допреди половин век като граждански и морален ангажимент на писателя и мислителя към обществото. И сега има, разбира се, някои изключения, но внимание получават – заради достъпа им до медиите единствено онези, които са готови да се саморекламират и самоизтъкват, а не да отстояват принципи и ценности. Защото обществото на зрелището се интересува от интелектуалеца само ако той се включва в модната игра и се прави на шут.
Размишленията му за литературата, разбира се, заемат важна част от книгата:
А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.
Музиката заема още по-важно място в съвремието, а Льоса смело я приравнява до езически култ и я оприличава на религиозен екстаз:
Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството. Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути фестивали rave, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика „транс“, докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето. Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.
Закъде без футбола?
Известните в някои клубове „ударни агитки“ и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда.
Цяла много сериозна глава е отделена на религията, но размислите около нея пронизват и останалите части на книгата. Льоса не е вярващ, но защитава факта, че западната култура, неизбежно, ляга върху религозното наследство, и без неговата символика тя става недостъпна. Същевременно той защитава страстно забраната на носенето на бурки в училищата на Франция, както и решението на немски съд от тамошните гимназии да се премахнат разпятията – изобщо Льоса счита, че религията трябва да съществува като лична потребност, но не и като обществен натиск върху тези, които спокойно магат да живеят и да са морални и щастливи граждани без нейната патерица.
Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките. В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.
Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление. За повечето хора единственият начин да се проникнат от някаква етика и да я прилагат е в рамките на една или друга религия. Само малцина скъсват докрай с религията, а празнотата, останала в живота им на мястото на вярата, те запълват с култура – философия, наука, литература и изкуства. Това обаче може да е само високата култура, защото тя не бяга от проблемите, а се изправя пред тях в търсене на сериозни, а не игрови отговори на големите загадки, въпроси и сътресения, белязали човешкото съществуване. Повърхностната варакосана култура, културата на играта и позата, не е достатъчна, за да замести убежденията, митовете, тайнствата и обредите на религиите, устояли на изпитанието на вековете. В днешното общество упойващите вещества и алкохолът ни осигуряват моментното успокоение на духа, упованието и утехата, които някога хората са намирали в молитвите, изповедта, причастието и проповедите на енорийските свещеници.
Льоса е недвусмислен по отношение на религията и това, че тя трябва да продължи да бъде ясно отграничена от държавата и най-важното – държана далеч от училищата, освен като чисто исторически и митологичен наратив:
Но не смятам религиозната вяра за единствената възможна опорна точка, благодарение на която знанието не се изплъзва от ръцете ни и не се превръща във фактор за самоунищожение, какъвто са струпването на атомни оръжия и отравянето на жизненоважните за нас въздух, почва и вода. За значителен сектор в Западния свят от ХVІІІ и ХІХ век насам тази роля била поета от светски морал и светска философия. Но безспорно за също толкова и дори за повече на брой човешки същества да пребъдеш след смъртта е неотменен стремеж, жизнена потребност и едва ли някой може да се лиши от него, без да изпадне в аномия и отчаяние.
Да се съхрани секуларизмът, е задължително условие, за да оцелее и да се усъвършенства демокрацията. Ще се уверим в това, ако само обърнем поглед към общества, където секуларизация няма или я има в незначителна степен, например в огромното мнозинство мюсюлмански страни.
Несектантско религиозно обучение, насочено към разясняването на хегемонията на християнството в зараждането и развитието на западната култура, с деленето и роенето ѝ, с войните, историческите обрати, постиженията, насилията, светците, мистиците, мъчениците и жертвите на мъчения, както и на начина, по който тези прояви са повлияли, за добро или за лошо, върху историята, философията, архитектурата, изкуството и литературата – всичко това е крайно необходимо, ако искаме да спрем разпада на културата с досегашното темпо и в бъдеще хората да не се делят на функционални неграмотници и на невежи безчувствени специалисти.
Далеч съм от това да се съгласявам коленопреклонно с всяка дума на Льоса, разбира се. Има неща, за които смятам, че той греши – в тежката си критика към Джулиан Асандж и дейността на „Уикилийкс“ (според автора тайните методи на работа на дипломацията и властта изобщо трябва да са скрити от обществото, за да бъдат ефективни), както и в острото си негодувание от пиратството, за което той заема стандартна позиция, че ограбвало труда на творците. Тук има и един интересен нюанс, непознат по нашите земи – Льоса пише, че негови книги се пиратстват не само електронно, но и че се отпечатват нелегално цели тиражи и се разпространяват масово.
При все чудесния превод неприятно впечатление ми направиха „преводите” на заглавията на две важни книги, издадени у нас – „Измамният призрак Бог“ вместо „Делюзията Бог” на Ричард Докинс и „На плитко. Какво причинява интернет на нашия мозък“ вместо „Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта” на Николас Кар.
Заключението е, че според ТРЯБВА да прочетете тази книга. Всички тези цитати нагоре са само малка част от богатството, което сбира тази дълбока и мъдра книга. Личното ми копие е брутално надраскано с чавки и подчертавания, а при препрочитане – което няма как да не се случи – мисля, че неизбежно ще овапцам и останалото неподчервано. „Цивилизация на зрелището“ е умоповдигач.
Препоръчвам много силно тази книга, но съм с ясното съзнание, че тя ще стигне само до хората, които предварително имат сходно мнение, както се случва най-често с най-важните заглавия.
От същия автор
От същите жанрове
