Определено не бих седнал да пиша пространно и задълбочено за толкова позната книга – в едно или друго издание (или под лесната тв форма) „Цивилизацията“ на Кенет Кларк присъства наоколо от достатъчно дълго време, има иконичен статус и преди епохата на инернет е била сред най-добрите начини човек да се плъзне по повърхността на западноевропейското и малко от американското изкуство. Поредното ѝ издание на български е факт с качествена хартия, стотици илюстрации и твърда корица, точно както си е редно. Разбира се, стилът и някои от заключенията на Кларк звучат поостарели, но сърцевината на тази книга е непокътната, защото тя и спира преди век – самият автор не смее да погледне своето време с очите, с които гледа миналото. Както повечето интелектуалци, така и той лелее по отминали епохи и съзира само недостатъците на времето си.
Истината е, че неволно сравнявах книгата с друг епохален труд – “Цивилизацията на средновековния Запад” на Жак льо Гоф, която е много по-задълбочена, детайлизирана и мрачна книга, защото описва истинския живот в онази епоха, а не само въобразената реалност на висшите класи и насърчаваните от тях творци и тяхното изкуство, което заема огромната част от книгата. Кларк се прекланя през цивилизацията, която за него е ясен и непоклатим ред, и отдава прекалено голяма почит на църквата, без и за миг да се замисли колко по-разннообразно и вдъхновяващо би било голямото изкуство, ако векове наред не беше оковано в едни и същи библейски сюжети.
Но това като цяло е тема, която не се обсъжда и се замита под килима – защото човешкият гений, дори в тези рамки, е успял да се изявява и да остави изключителното си наследство. Кларк пространно проследява точно него – архитектурата, изобразителното изкуство, по малко за музиката и за литературата, още по-малко за науката, която видимо буди недоволство в него, защото руши наложения ред и създава различен свят, в който и други хора, не само великолепно образованите и разбиращите високото изкуство (основно заради произхода си), имат право да съществуват и да искат да изпитват емоцията на изкуството, било то изкуствено категоризирано като високо или ниско. Той е пленен от голямото, от величественото, от издръжливото на вековете – и от хората, които са го творили, и ние малко или много оставаме в плен на точно това разбиране, което е лесно да се онагледи с устойчивите туристически потоци към местата, където се пазят упоменатите в книгата съкровища.
„Цивилизацията“ е безспорно изключително красива и вдъхновяваща книга, но все пак твърдо предпочитам льо Гоф. Изкуството е сред висшите проявления на човешкия дух, но животът и това, което е вълнувало огромната част от хората през вековете, е не по-малко интересно. Смятам, че литературата и науката заслужават повече място в един такъв труд, защото след откриването на книгопечатането, както и появата на рационализма и хуманизма, те са, които променят света качествено така, както другите изкуства никога не са можели, защото са само отражения на времето си. Тук е само отломка – да, най-бляскавата и смайваща отломка от миналото, тази, която неотклонно приковава вниманието и служи за еталон. И макар да считаме за шедьоври редица картини и скулптури, по-важни според мен са книгите на Дарвин и Нютон и още мнозина като тях. Защото повдигат умовете, както казва Докинс, а не влияят само на емоциите.
А изкуство пак ще я има, дори да няма кой да спуска теми и идеи отгоре – защото човекът е човек, когато твори. Във всеки смисъл на думата.