Историята на Клеопатра е в сянката на зараждането на Римската империя

   Години се каня да прочета някоя книга на Алберто Анджела, особено след като преводачът и редактор Иван Б. Генов гостува в блога с изключително ревю за неговата „римска тетралогия“ – “Един ден в Древен Рим”, “Imperium”, “Любов и секс в Древен Рим” и “Трите дни на Помпей“. Но  дори да си вземех някоя от книгите, тя биваше мигновено отмъквана от… майка ми, тя живее от години в Италия и обожава автора, разказвала ми е колко известен е той там (виждате как е изтипосан на оригиналната корица). Същото се случи и с копието ми на „Клеопатра: Царицата, която предизвика Рим и покори вечността“, но този път се изхитрих и на свой ред откраднах копието на Темз в нейно отсъствие, докато се грижех за котарак ѝ Томас. Виждате как хубаво се нареждат понякога нещата 🙂

   Та, започнах с интерес тази история за Клеопатра… само за да установя, че на първите 150 страници тя почти не присъства. Опирайки се видимо на предишните си книги, Анджела съживява в смайващи подробности деня на убийството на Юлий Цезар, докато неговата любима египетска царица е в отредения ѝ дом в покрайнините на Рим, грижейки се за сина им (споровете за бащинството също са разгледани). И като казвам подробности, дори не мога да обхвана как Анджела проследява почти по минути деня и на убийците, и на жертвата, както и как това събитие отеква в историята и всъщност предопределя не просто съдбата на Римската империя, но и на целия западен свят. Чак след това вече фокусът плавно се измества към Клеопатра, но до края на книгата нито за миг не пада изцяло върху нея – може би просто няма достатъчно извори, нормално за периода е жените да остават в миманса, пък била тя една от най-отличителните властички в древността (е, да, имало е още няколко Клеопатри, както разбрах). Всъщност странното е, че книгата беше написана в стил, който силно се отдалечава от представа ми за историческо изследване, макар че определено не беше и роман – просто на места Анджело (ако кажа „по италиански“, ще ме разбетете ли?) се потапя в еротични фантазии  за отношенията между Клеопатра и Марк Антоний (вж. например 306-307 с.), буквално си измисля някакви горещи сцени между тях и се опитва да ги опише почти като двама влюбени тийнейджъри… за да се върне все пак към историческите данни и да покаже как техните ходове най-често са продиктувани от историческа необходимост, от постоянната битка за власт и опити за оцеляване в жесток свят. Съдбата на Римската империя заема по-голяма част от книгата, битката за властта след смъртта на Цезар, разпадането на втория триумвират, тежките и понякога братоубийствени сражения и последствията от тях, както и постепенно нарастващата мощ на Октавиан Август и предопределената участ на неговия противник Марк Антоний и неговата любима. Нейната смърт е разгледана подробно (забравих да спомена, че тая работа с излизането от килима е разкрита като невярна), особено теорията за змийската отрова. Анджело се спира на мита „Клеопатра“ и как киното го утвърждава чрез образите на няколко фатални красавици.

  За мен лично особено интересно беше предположението му, че двамата влюбени са прекарвали време в Александрийската библиотека, обитавана от най-образованите хора на планетата в този момент, и където са се съдържали може 800 000 ръкописа, а в друга книга (“От Александрия до интернет” на Иън Макнийли и Лиза Улвъртън) бях чел, че всеки кораб, пристигащ в Александрия, е бил длъжен да декларира свитъците на борда си, след което те са били изземвани, преписвани, и на екипажа било връщано копие, а оригиналът запазван за библиотеката.

   Изрично искам да отбележа не просто чудесния превод на Толя Радева, а и нейните впечатляващи ерудитски бележки под линия, които допълват и на места коригират автора. В крайна сметка, бяха ме предупредили, че „Клеопатра“ не е от най-добрите книги на автора и определено имам по-високи очаквания за четирите гореспоменати книгите на Алберто Анджела. Тук просто имаше твърде много измислена драма и емоция, която бих приел в любовен роман, но не и в наглед сериозно историческо изследване. А може би просто преценявам погрешно жанра на книгата, ако я приемем за романизирана история за по-масова публика, при това преимуществено италианска, която би се вълнувала от една безсмъртна любов, то тогава навярно книгата е написана точно както си трябва.