Едно е сигурно:
който не е готов да живее живота си тихо и кротко,
е мръсник,
жаден за признание и слава.
„Цюндел си отива“ на Маркус Вернер прилича на „Стоунър“, но главният герой няма търпението да изживее живота си пасивно. Той е мъж, непригоден за света и времето, за бързината, спонтанността, стихийното му и шеметно развитие, съчетано с леконравност, лекомислие и лековерие. Цюндел е тежък, склонен към вдълбочаване в мислите си, в свръханализиране и откровено разнищване на всичко около него – до превръщането му в безформено чудовище. Нищо не му е по мярка, нито брака, нито работата, нито почивката… Единствено достъпно му е да бяга – бързо, напосоки, дирещ това, което не съществува. Защото самата тъкан на действителността вече носи други имена и смислова натовареност:
Запомни добре: Себелюбието вече се казва саморазвитие. Тактичността се казва себезагуба. Грубостта се казва откровеност. Извевярата се казва спонтанност. Безхарактерността се казва отвореност към всичко ново. Кухотата се казва възприемчивост. Неспособността да си сам се казва комуникативна компетентност… Вятърничавостта се казва гъвкавост. Разюздаността се казва темперамент. Безразсъдството се казва импулсивност. Преслътителността се казва разкрепостеност. Ненадеждността се казва самоопределение. Повърхностността се казва освежителна, обезоръжаваща, благотворна, лекомислена, некомплицирана неподправеност.
Но Цюндел не е беззащитна жертва, не е склонен търпеливо да изчаква да бъде прегазен, не желае и да подминава нещата, които го дразнят, нито да махва с ръка. Той гледа реалността около себе си и я пречупва през недоволството си – и по страниците на „Цюндел си отива“ се промъква и чудесна пиперлива сатира.
Жалки факти, облечени в гръмки формулировки. Събитията разкрачват бедра и допускат корумпирани части на речта. Съществителното с поставено пред него надървено прилагателно шиба действителността отзад. Безкрайно, безсрамно, безмилостно се съвкупляват изречения и съдържания, а продуктът от този разврат се казва вестник.
Алкохолът е временно решение, което помага на Цюндел да събере смелост да погледне към възможността да се сдобие с оръжие. За какво ще го използва – не мисля, че и сам той знае. Но все пак алкохолът е важен.
Може би любовта към алкохола е плод на една култура, според която всяка минута от живота се нуждае от коментар, подлежи на проверка и задължително изисква оправдание.
А любовта? Тя е сложна, объркана, пълна с недоизказаности и следователно нищо в нея не е наред.
За него сексуалността беше средство да премахне отчуждението, за мен – израз на съществуваща близост. Voila! Трябваше да се разделим.
И Цюндел се разделя. С нея и със света. Отива си.
„Цюндел си отива“ е кратка и силна сатира на света, но все пак трябва да се има предвид, че книгата е писана преди трийсетина години. Маркус Вернер интелектуалничи умерено, без да прекалява, затова си мисля, че книгата би се харесала както на по-взискателни читатели, така и на такива, дирещи по-скоро оригиналната история. Не че съдбата на Цюндел е оригинална – безброй са хората, губещи се в своето време и съзнаващи непригодността си към него, но малцина взимат навременни мерки и тръгват да воюват с него. Тази война не може да бъде спечелена, но поне няколко сражения могат да бъдат триумфални. След това дори може да си идеш нанякъде…
От същия жанр
