Nezzo громи:
Ще си запуша ушите и ще кажа ‘Ебаси!’, вие ще си затворите очите и няма да го четете.
„Добър човек ли си, Том?“
Отворих тая книга и като товарен влак ме блъсна отвращението от нея, идеше ми да я затворя колкото се може по-силно и просто да я запратя нанякъде. Мразя този саркастично-реализмо-идиотизмен стил или кой знае как изобщо се нарича това извращение на писането на книги. Ако изобщо на тази планета, в тази галактика има смисъл в писането, то той не е скритв реализма. И дори да му направите дисекция на този гаден стил, пак ще разберете, че той не става за четене.
Но пък съм от хората, които започнат ли нещо, обичат да го завършват. Най-вече когато е свързано и с нещо различно от само четенето на някоя си популярна книга. Трябва да отчета обаче, че ми напомни още в началото на ‘Частен детектив във Вавилон” на Ричард Бротиган, една от последните книги, които четох, и която си купих следстивие на експеримент. Някой направил сериозни психични напъни върху лист хартия, и Боже! хората харесват това.
Но ще спра с хейтърството до тук, въпрос на вкус е дали да имаш вкус. Ако обаче си напъхате главата по в дълбочина можете да срещнете Чък Паланюк и дори да успеете да се здрависате с него, докато се радвате на халюцинацията, преди като циклоп през вас да е преминал блудкавият Удхаус. Чакайте! Момент, спрете. Аз казах стоп?!! Следващият абзац, моля, преди шефът (демек аз – бел. Х.Б.) да ме е овършал за дето му пиша такива неща в блога.
Какво четем всъщност – криминале, трилър? Ще ми е нужно време да се поровя в интернет, за да разбера какво точно чета. Защото книгата е каша, но спокойно, аз съм едва в началото. Поглеждам се в огледалото и за мой пълен ужас си казвам „Аз съм Хаус!”, не, не, не музиката, доктора. Аз съм Хю Лори, в мозъка на Хаус, в книга от 350 страници душевно мъчение. Но да спрем до тук, има и няколко хубави неща, които искам да ви кажа.
Странно явление ми се случва напоследък. Във всяка книга мярвам името България, и тук така. Този път сме замесени с компания, търгуваща с хероин и оръжия. И не само сме замесени, а самите ние българи я управляваме и снабдяваме цяла Европа с белият прах. Но все пак има нещо увлекателно в цялта история, нещо, което успява да ти задържи внимението. Томас Ланг е едовременно пропаднал, жалък и успява да скрие нещо в себе си, което ме кара да не изпитвам пълно отвръщение към него. Контрастира добре с разума, в един момент по-малко, в един повече, докато задържа вниманието ти върху себе си.
Само едно мога да ви кажа със сигурност за книгата на Хю Лори. За мен беше и мъчение и удоволствие. В последните няколко страници тя беше толкова истинска и реална, че главата ми беше на път да се взриви заедно със „Абсолвентът” унищожен от ракета земя-въздух „Джавелин”.
Ще кажа едни мъдри думи като за край на тази дълга анотация. Някой неща биха били част от теб единствено в зависимост от това кога се появят в живота ти.
P.S. от моя милост: Хю Лори като д-р Хаус не го познавам. Но като герой на Удхаус или ролите в “Черното влечуго” бе велик! Кому бе нужно тогава да пише?