В издателството правим много книги. Ама наистина много, дори съм убеден, че за поне една трета от тях не чувате, нито аз пиша за тях в блога, правя необходимото, за да има разнообразие в постовете ми. Но сред всекидневния труд и понякога рутинните действия всеки от нас си има по няколко заглавия годишно, около които съсредоточава повече енергия и внимание, повече страст – тази година за мен такива са „Последната територия“ на Момчил Николов, „Няма да получите омразата ми“ на Антоан Лейри, „Водосрез“ на Паоло Бачигалупи… е, „Да четеш Лолита в Техеран“ на Азар Нафизи е такова заглавие за прекрасната ми колежка Рия (мисля, че другите за нея са „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров и „Високите планини на Португалия“ на Ян Мартел, сигурно има и други).
Сериозно – каза, – върни се да преподаваш. Не е завинаги. Споразумей се, само не прави компромиси с основните принципи. И не се тревожи какво може да кажат зад гърба ти колеги и приятели. Ще говорим зад гърба ти каквото и да направиш. Ако се върнеш, ще кажем огъна се, ако не се върнеш, ще кажем уплаши се да приеме предизвикателството.
Знам колко ентусиазирана беше Рия, като се натъкна на него в каталога на „Wiley“, колко стръвно защити книгата на редакторски съвет (ако не ме лъже паметта, точно на 30 декември беше) и как я повери във вещите ръце на Ваня Томова, която е превеждала „Богат, беден“ на Ъруин Шоу и още тон прекрасни книги. Книгата на Азар Нафизи се промъкваше постоянно в разговорите в офиса, Рия с блеснали очи споменаваше какво се случва с нея, понякога беше като буреносен облак, като се появеше някое затруднение, но в крайна сметка ето я книгата – с наистина невероятна корица на Дамян Дамянов, който за мен тази година твори чудо след чудо и сме му задължени повече от представимото.
И като Лолита използвахме всяка възможност да проявим нашето неподчинение: оставяхме малко коса да се подава под забрадката, вмъквахме незабелязано малко цвят в мрачното еднообразие на външността си, оставяхме си по-дълги нокти, влюбвахме се и слушахме забранена музика.
(Обърнете внимание как Нафизи не желае да пише художествено, тук спокойно можеше да остави „влюбвахме се“ след едно многозначително многоточие, да направи изречението много по-емоционално въздействащо, да упражни елегантен натиск върху чувствата на читателя, но не го прави, поставя любовта редом с музиката и дребните жестове на неподчинение, чисто фактологично и някак отстранено.)
Ако правилно си спомням, последната книга за иранската революция, която четох, бе „Къщата на джамията“ на Кадер Абдола, която ме поядоса със защитата на ретроградни религиозни ценности като единствените морални и важни за смислен човешки живот. „Да четеш Лолита в Техеран“ обаче е много различна книга и ми напомни повече на „Петербургски дневници“ на Зинаида Гипиус, която много ме впечатли преди години. В началото на книгата академичната закалка на Нафизи си личи в това колко място отделя на произведенията, които разглежда със своите ученици (първата част е отделена точно на „Лолита“ на Набоков). Бавно и внимателно тя обрисува спомена си за това забранено за света пространство, в което всяка четвъртък сутрин пристъпват неините подбрани ученички, свалят чадорите си и… стават различни, цветни, истински. Революцията е дошла и е отнела всичко постигнато през предните десетилетия, когато светските ценности са взели връх и жените са получили равно място в обществото. Хомейни и останалата религиозна паплач бързо връщат шериата, свалят възрастта за женене на момичета до коранните 9 години и след дълга борба налагат забраждането, за което следят специални въоръжени патрули по улиците. В тази първа част Нафизи витае повече в книгите, отколкото в реалността, разглежда ги като убежище от всичко, което се е случило в последните години с нея и работата ѝ, която толкова обича. Тук тя се опитва да опише своите момичета, да опише и самата себе си, да даде обяснение защо в крайна сметка напуска родината си и се заселва в САЩ. Или както сама казва:
Които и да бяхме – защото наистина не беше важно каква религия изповядваме, дали искаме да се забраждаме, или не, дали спазваме определени религиозни закони, или не – ние се бяхме превърнали в частица от нечия фантазия. Един строг аятолах, един самозван философ цар беше дошъл да управлява земята ни. Беше дошъл в името на миналото, едно минало, твърдеше той, което му било откраднато. И сега той искаше да го създаде отново по образа на онова илюзорно минало. Беше ли това някакво утешение, искахме ли поне да си спомним, че онова, което той ни причини, беше онова, което му позволихме да ни стори?
Следващите глави – именувани „Гетсби“, „Джеймс“ и „Остин“ – са вече истинската същност на книгата. В тях Афизи се връща назад и проследява как стъпка по стъпка революцията завладява Иран, как започва и става част от ежедневието войната с Ирак, как властта избива безогледно противниците си (на едно място пита риторично: „Какво ще правим с всички тези трупове?“), как се налага режим на забрана на всичко западно, който в много отношения прилича поразително на социализма при нас – всичко, идващо отвън, става дяволски привлекателно, както никога не би било в едно свободно общество:
Като се връщам назад към онова време, сега ми се струва, че възторгът към Тарковски у публика, по-голямата част от която не може да прочете името му и която при нормални обстоятелства щеше да пренебрегне или дори нямаше да хареса работите му, възникваше поради силния глад за усещания, който изпитвахме. Бяхме жадни за всякаква форма на красота, дори в неразбираем, свръхинтелектуален, абстрактен филм, без субтитри, цензуриран до неузнаваемост. Сякаш беше станало чудо, защото бяхме на обществено място за първи път от много години без страх или яд, на място с тълпа от непознати, където нямаше нито демонстрация, нито протестно шествие, нито опашка за хляб или публична екзекуция.
Тук вече Нафизи обръща много повече внимание на света навън, а книгите, които са нейният щит, са нужни основно в нощите, когато спи на прага на вратата на детето си, за да умре с него, ако иракска ракета улучи дома им. Освен своята история, тя описва и тази на нейните ученички – как изчезват с години по затвори, как минават през безброй унижения, как откриват кратки спасения в брака… и сред всичко това те разсъждават за модерни класики и правят паралели между дилемите на литературните героини и своята участ. Тук „Да четеш Лолита в Техеран“ вече засяга изобщо какво е да си жена в един свят, който мрази и се страхува от жените, който се стреми със сляпа жестокост да ги обуздае, да потисне собствените си щения, като елиминира всяко предизвикателство за тях – като един от фанатиците, който се оплаква, че зърнал частица женска плът и това силно го възбудило… и жената е безусловно виновна за това, разбира се.
Така и не разбрах дали Нафизи е вярваща или атеистка, тя много внимателно следи да не изразява мнение по въпроса, което за мен е пропуск в книгата – всичките нещастия върху нея и близките ѝ са следствия от пряко и принципно прилагане на догмите на религията. Премълчаването на нейната присъща разрушителност и отрицание на човешкото щастие е слабост. Не успях съвсем да отлича нейните ученички една от друга – авторката още в началото казва, че системно подменя не само имената им, но и факти от биографията им, за да ги защити от разкриване, което обаче отнема от пълнотата на образите им. Не съм чел и повечето книги, за които Нафизи пише с такава страст, но признавам, че ако критиката у нас наистина беше на това ниво, щях да чета повече класически и изобщо по-задълбочени книги.
„Да четеш Лолита в Техеран“ носи посланието, че литературата не може да замени истинския живот, но може да го направи поносим дори когато е абсурден и като обществена система, и в детайлите от всекидневието. Азар Нафизи е ерудит, която е успяла да намери формата както да опише своята любов към книгите, така и да направи ефектно преплитане между критически анализ на модерни класики и животът в тоталитарно и задушаващо общество. Интересно е да се проследят паралелите между някогашната реалност на Запад, която е била либерализирана неимоверно за век и нещо (от което са спечелили цели нации) и системната борба на религиозни лидери да капсулират ислямските общества и да не позволят те да бъдат променени, разбирай: да загубят властта си. Това е книгата за борбата на правата на жените и как ограничаването им е една от стъпките към провалянето на едно общество и връщането му в средновековието (и само да припомня, че само преди месец полякините трябваше да се борят публично, за да се защитят от посегателство на католическата власт към тяхното право да избират да родят или не едно дете).
От същия жанр
