Да изиграеш краля не е лесно дори ако си премиер-министър

 Работата на краля е да прави градински партита и да ни спести досадата да трябва да избираме президент,
а не да ходи насам-натам и да се меси в държавните дела.

   Към края на трети сезона на сериала „Къща от карти“ съм и отдавна вече не намирам прилики между него и трилогията, на която е основан. Спецификите на политическия живот в САЩ и Великобритания са твърде различни, за да следват сходни траектории и освен безскрупулния централен образ всичко останало си има своя собствена логика на развитие. Затова ще оставя глобалните драми на Кевин Спейси и компания и ще се съсредоточа в далеч по-ограничения и самодостатъчен свят от „Да изиграеш краля“, доброто продължение на страхотната първа част „Къща от карти“ на Майкъл Добс.

– Наследствената монархия е институция, която не се подчинява на логиката. Това е опиат, с който от време на време напръскваме масите, за да ги успокоим, да предизвикаме в тях гордост и уважение, да спечелим подчинението им, без да има много въпроси.

   Франсис Ъркарт наглед спечели войната, заставайки на поста премиер-министър в края на първата част, увенчавайки успеха си и с последната крачка към пълното си морално падение – убийството. Но се оказва, че дори и най-високият властови пост не може да задоволи желанието му да командва всичко и всички. Бързо-бързо той се оказва в конфликт с новокоронования крал, който има желание да поеме по-активна обществена роля – а това, както и да го погледнеш, си е намесване в прерогативите на Ъркарт. И се започва нова спирала от задълбочаващи се залози – в нея се включват атаки към членове на монархическата фамилия, умела манипулация на общественото мнение, откровени мръсни номера. Всичко, което премиер-министърът владее до съвършенство.

– Анкетите на общественото мнение не са обективен анализ. Те са новини. Ако даден редактор иска да задейства изданието, наема хора като теб, за да направят някои проучвания. Той знае какви отговори му трябват и с какво заглавие ще излезе, просто има нужда от малко статистика, за да замирише на достоверност. Анкетите са оръжията на гражданската война в мирно време. Те могат да убият едно правителство, да покажат ценностите на една нация, да установят, че обичаме палестинците или че мразим ябълковите сладкиши.

   Но това не е история а ла „Бел Ами“ на Мопасан, където главният герой върви плавно все напред и нагоре – Майкъл Добс този път е приготвил достатъчно капани и надменният Ъркарт не може да си разиграва коня така, както му се иска (и както му се получаваше с лекота в първата част). Това може да е роман за алчност, корупция, тактическо надлъгване и пълна липса на задръжки, но до голяма степен в някакъв момент се превръща и в нещо неочаквано – роман за морала, който все пак има значение. Кралят и премиерът имат ясни позиции по темата:

– Не чух да споменавате за морал в политиката, г-н министър-председател. Да не би да съм го пропуснал?
– Моралът, сър, е монологът на нещастните и неощастливимите, отмъщението на неуспелите, наказанието за тези, които са пробвали и са се провалили или които никога не са имали куража да опитат.

  „Да изиграеш краля“ е добро продължение, без да блести с безцеремонния цинизъм и агресивното пренебрегване на нормите от първата част. Да, Ъркарт продължава да затъва във властолюбието си, няма проблем да влезе в чувствена, но използваческа до последния тласък връзка вън от брака си, да заръчва подкопаването на вековните устои на британската демокрация с царуващ, но неуправляващ монарх. Но и той е човек. И си плаща за грешките. Точно това прави очакването за последната част – „The Final Cut“ – толкова нетърпеливо. Мисля, че до края на годината ще я четем и нея.

  Искам да благодаря на Дамян Дамянов за страхотната корица, надгради чудесно първата и тепърва ще видя какво ще измисли за следващата.