За моя почуда и тая задна корица, както на „Опасно лекарство“ на Артър Хейли, е писана от човек, който си няма хал хабер от съдържанието – иначе щеше да забележи, че тоя заговор срещу президента, който отзад за съспенс е разположен точно в деня на стъпването му в длъжност, е всъщност две години по-късно. „Да кажем ли на президента…“ на Джефри Арчър, който много ми допадна досега със сборниците „Рогоносецът“ и „Шах и мат“ и романа „Ези печели“, е трилър, който не старее добре – много вода се е оттекла от 1977 г., когато е издадена книгата, и когато темата за още един Кенеди начело на САЩ е била със сигурност интригуваща.
След убийствено скучно начало, което проследява в детайли първия работен ден на новоизбрания президент, брат на Дж. Ф. К, романът прескача напред, когато от една болница пристига неочакван сигнал за заговор срещу него. Сигналът идва от несигурен източник, ранен имигрант, който не говори добре английски, но който твърди, че е чул хора да уговарят убийството на президента след броени дни. Само след няколко часа почти всички, които научават за тази заплаха, са вече ликвидирани, а единственият оцелял е младокът агент Марк Андрюз. В паниката си той се обръща към най-високото ниво и с тази подкрепа се втурва да разнищва заговора, като същевременно силно се разсейва с неправдоподобната си любовна авантюра със секси лекарка, чийто баща се оказва един от заподозрените организатори на атентата.
Ако щете вярвайте, на едно място в „Да кажем ли на президента…“ се описва как агентът и неговият шеф взимат успоредно душ, то бива чудене как да се запълнят страниците, но това ми дойде в повече. Наистина тази книга ме изненада много неприятно, очаквам много от Арчър и съм си взел и други негови като „Търговецът“ и „Пътеки на славата“, които се надявам да са на съвсем друго ниво.
