– Можете ли да крещите по-силно от радиото, да танцувате по-бързо от професионалните танцьори? Книгите ви достатъчни ли са да предизвикат интерес у население, закърмено от раждането си със слабоумие? Погледнете стойките за списания. На всяка корица ще видите полуголи жени. Вземете билбордовете, филмите, секса. Можете ли да накарате американеца да изпълзи изпод колата си, американката да излезе от козметичния салон, или и двамата да се откъснат от любимия си приятел – телевизора?
– Можем да опитаме.
– Вие сте глупак. Те не искат да мислят. Забавляват се.
Сборникът „Да опожаряваш е наслада“ на Рей Бредбъри е нещо като компаньон на легендарната „451 градуса по Фаренхайт“, която на практика се съдържа и между тези корици. В него са поместени разкази, които предхождат романа – в тях са разработени различни части от него, избистрят се идеите, появяват се едни и отпадат други посоки, героите надигат глава, повеждат своята борба и погиват в името на идеалите си… интригуващ поглед към механизмите на работа на един ум, който твореше ненаситно в продължение на десетилетия. Но още повече този сборник в манифест на книжната страст, която днес изглежда още по-анахронична от десетилетия назад, когато Рей е писал тези думи. Навярно е предчуствал, че кое да е преувеличение ще бъде простено, защото светът ще се промени така, че да му пасне – и да го оправдае.
Тук Бредбъри апелира и за нещо много важно, с което воювам и аз самия покрай излизането на „Детски и домашни приказки“ на Братя Грим и „Български народни приказки“ в съставителство на Слави Ганев – правото на съществуване на страшните истории, на плашещите създания, на всичко, което ни е карало като малки през нощта да се свиваме под одеалото, но към което сме се връщали пак с трепет отвътре, защото детското любопитство иска точно тази истинска и първична емоция. Вижте колко красиво, но и горестно го казва Бребдъри:
Разкъсайте книгите ми, изгорете ги, прочистете, раздирайте, премахвайте. Изкопайте ковчезите, кремирайте, унищожете всичко. Убийте ни, убийте ни, защото ние сме мрачните замъци в малките часове на нощта, ние сме носените от вятъра паяжини и лазещи паяци, ние сме скърцащи врати и тряскащи се капаци на прозорци, ние сме мрак толкова огромен, че десет милиона черни нощи се събират в една мозъчна клетка. Ние сме изгорени сърца в убити спални, сърца, светещи под дъските на пода. Ние сме дрънкащи вериги и ефирни воали, дъх на омагьосани и отдавна мъртви красавици по големите стълбища на замъци, които се реят високо като ветрец, шепнат и плачат. Ние сме Маймунската лапа, катакомбите, бъчвата амонтилядо и зазиданата ниша, ние сме трите желания. Ние сме закачулената фигура, стъкленото око, окървавената уста, острият зъб, покритото с вени крило, есенното листо в студеното черно небе, вълкът с блестящата козина на врата, ние сме старите дни, които не се връщат на земята, ние сме червеното диво около и внезапно изникнал нож или пистолет. Ние сме всички жестоки или черни неща. Ние сме пронизващи ветрове и тъжен сняг. Ние сме октомври, който изгаря земите, хвърля всичко в пламъци, обвива сввета в син меланхоличен пушек. Ние сме дълбокият мраз на зимата. Ние сме издигащ се крайпътен камък, ние сме изсечено в мрамора име с годините на раждане и смърт. Ние сме събудилите се в ковчези, ние сме писъкът в нощта.
Защото когато една част от литературата е обявена за опасна, ще последват и други. Фанатици идват и си отиват, и е факт, че по-често си цапат ръцете с кръв и по-рядко с мастило. Тук и двете са равностойни – жената, която отказва да напусне дома си, пълен със забранени книги, остава завинаги с тях в огнената им участ. „Откъде сте сигурни, че няма да започна да изгарям и хора наред с книгите?“, казва един от героите на Бредбъри, който доказва изконното право на вълка над агнето. Но все пак книгите и техните почитатели не са само жертви в тези разкази. Те са и отмъстителите, те са и победителите понякога.
– Гарет – продължи Стендал. – Знаете ли защо постъпих така с вас? Защото сте изгорили книгите на господин По, без дори да сте ги чели. Послушали сте съвета на други, че трябва да бъдат изгорени. Иначе щяхте да се сетите какво правя с вас още когато дойдохме тук. Невежеството е фатално, господин Гарет.
Тук е Монтаг в своето вечно бягство извън системата, на която е служил вярно.
Десет години убивам мозъка на света, изливам керосин върху него. Господи, Мили, книгата е мозък. През тези години убиваме не само онази жена и други като нея, а и мислите. Изгарял съм ги с безразсъдно увлечение.
Рей Бредбъри не е пораженец, затова и смело прогнозира, че дори да настъпи крахът на цивилизацията с полетелите в черното море ескадрили бомбардировачи, светликът ще продължи да мъждука някъде. И разказите в „Да опожаряваш е наслада“ носят точно този светлик сред тъмата. Има го, разбира се, момента с известната повтаряемост, две от най-дългите творби са на практика еднакви на дълги страници, а точно те и в същността си самата „451 градуса по Фаренхайт“, но останалите също си заслужават четенето.
