Нещо лично, може да го пропуснете спокойно. Имам брат, с три години по-малък от мен, но на размери ме надвишава. Детството ни бе обичайното – постоянно съперничество, били сме се безброй пъти, с камъни чупени глави, една тесла и един нож бяха крайностите, до които стигнахме, но нищо сериозно, имахме все пак някаква мяра. После дойде волейболът и противостоенето ни премина на игрището, а години ми трябваха, за да призная пред себе си, че той е… по-добър. Дори когато загубих един полуфинал от него, пак вироглаво дирех причините другаде, адски много исках този финал и щях да го спечеля, сигурен съм. Той го направи, а аз гледах отстрани. После обаче пораснахме. В последните години живеем заедно – вече не се бием, но се сръчкваме от време на време, ей така, по навик. Мисля, че ме разбирате. Затова и наричам тази книга „лична“, защото сякаш е писана за нас двамата.
Кой може да каже в какъв съмнителен и опасен свят се потапяме? Знаем единствено, че можем да спечелим пари, а може би и малко себеуважение.
„Да се биеш с Рубен Улф“ е книга за братската обич и братското съперничество. Те си вървят заедно и са неизбежни – и Маркъс Зюсак е направил невъзможното: описал ги е с толкова топлота, че прочетох книгата на един дъх, а не исках да свършва. Да, първата част от трилогията – „Аутсайдерът“ – беше приятна, но нищо особено, но тази втора част изведнъж скочи в дълбокото и без колебание ѝ давам 5 звезди, което по принцип запазвам само за наистина велики и общопризнати книги. Е, знам, че тази не е такава – но за мен е, така че мога да го направя и да се чувствам в мир със себе си. Тази книга ме превзе, накара ме да я чета ненаситно, погледът ми да скача напред в нетърпение да науча какво ще се случи. Да видя кой ще спечели. При все че знаех, че в битка между двама братя няма победители.
Очите на Руб са впити в моите. „Постарай се да се изправиш“, казват те, и аз кимам. Скачам и свалям якето. Кожата ми е топла. Вълчата ми козина стърчи както винаги, хубава и гъста. Вече съм готов. Готов съм да се задържа на крака, каквото и да ми струва, готов съм да повярвам, че харесвам болката и я искам толкова много, че сам да я търся. Ще тичам към нея и ще се хвърля в нея. Ще се изправя пред нея в сляп ужас и ще я оставя да ме блъска, докато куражът ми увисне по мен на парцали. Тогава тя ще го смъкне и ще ме остави гол, ще продължи да ме блъска, докато кръвта от заколението хвърчи от устата ми, а болката ще я пие, ще я опитва, ще я краде, ще я крие в кухините на търбуха си и ще ме пробва на вкус. Ще ме кара да се изправям всеки път, а аз няма да ѝ позволя да разбере. Няма да ѝ показвам, че я усещам. Няма да ѝ доставя това удоволствие. Не, ще трябва първо да ме убие.
Маркъс Зюсак заема модела на „Боен клуб“ на Чък Паланюк и запраща двамата братя Улф, довчерашни гамени и пройдохи, да се бият в мачове с нелегални залагания. Единият, Рубен, е роден победител, и с лекота прегазва съперниците си, печелейки уважение, пари и вниманието на момичетата. Нашият аутсайдер, Камерън, пък е годен за пушечно месо – публиката обича губещите, особено ако могат да се изправят пак и пак до последния гонг. А ако и печелят по някой мач от време на време срещу други аутсайдери, още по-добре. Новият живот завърта двамата братя и внезапно се оказват пораснали – да крият от семейството си не би било лесно в нормално време, но това не е нормално време. Баща им получава тежко нараняване и остава без работа, губейки гордостта си малко по малко, мизерията ги притиска, големият брат Улф се скатава далеч. Всичко рухва, а двете момчета тъкмо са открили нещо, в което са добри – поне Руб, де.
„Да се биеш с Рубен Улф“ не е книга за победителите – тя е за тези, които устояват на ударите. Малко по малко Зюсак ни въвежда в това едновременно просто и сложно нещо, наречено братска обич. Там, където в ритъм кипят нестихващо съперничество, но и безусловна подкрепа. И където в миг ролите се сменят – защото силният понякога се пречупва, защото никога не е бил под сериозен натиск, а слабият, вечно брулен, се оказва гъвкав и по-приспособен. Но това не е роман с поука, а роман-реалност. И Зюсак завършва подобаващо, цапардосвайки читателя така, както трябва.
Хубаво е усещането от тази книга. Скоро ще зачета и „Когато кучетата плачат“.
Виж още едно ревю в „Аз чета“.
