Трябваше да мине време от прочитането на “Ленинград. Живот под обсада” на Сергей Яров, за да събера сили да се завърна в обсадения град на страданието и глада. „Да спиш и да вярваш“ на Андрей Тургенев обаче е по-лесно да бъде разбран и усетен именно след книгата на Яров, защото същинският адски фон човек сам трябва да си го нарисува, макар че и по тези страници не хора, а дистрофици умират начесто, грозно, безсмислено.
Историята на блокадата е разказана през пестелив брой действащи лица, сред които се отличават секретарят на Областния комитет и фактически всевластен господар на града Марат Киров, който си позволява да се противопоставя на Сталин дори в далечната и опасна Москва, изпратеният точно от столицата полковник от НКВД Максим, който се бори с недоверието на околните и бездънната жажда, която го примамва, наивното момиче Варенка и нейните близки, които се оказват преплетени в игрите на политика, на героизъм и предателства. Но най-вече в игрите на глад, оцеляване и гибел. Всички около тези герои са пешки в тази дяволска игра, а излизането от игралното поле е само чрез смъртта.
Тургенев рисува бързо, задъхано, с кратки глави, в които прескача постоянно от човек на човек. От една страна, маца едрите щрихи на отбраната на града, на постоянното недоволство от решенията, вземани в столицата, все в ущърб на бившата царска столица, на глухия ропот и мечтите за бунт. Но и на изпълнявания със скърцане на зъби план „Д“, който трябва да унищожи всичко ценно в Ленинград, за да не попадне в ръцете на нацистите. Сетне нахвърля трагикомичните мазки на московчанина, захвърлен сред глутница ненавиждащи го вълци, който се забърва в любовни истории и истерии, постепенно се впиянчва, а някак между другото спасява този и онзи, за да ги изпрати да убият Киров, който погубва града – а пътем изпраща бутилки с писма до Хитлер, с които да влудява ленинградските власти. А историята на обикновените хора е нахвърлена с най-нежните докосвания на четката – там са рецептите за ядене на неядимото, които си спомних от книгата на Яров, тук са людоедите, падналия снаряд на 10-часовата опашка, който само я разрежда до 5-часова, влаченето на трупове нощем по улиците, избиването на хора по безумни обвинения, така че машината да не спира да се върти, и какво ли още не.
„Да спиш и да вярваш“ подлъгва с измамната лекота на писането, със забавните и дори оптимистични герои – които постепенно губят не само тегло, но и душите си. Интересно ми беше, че името на главния герой е прилично на това от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, едновременно братска книга и книга-антипод на тази, а и постепенното губене на здравия разум и на двамата си прилича. Любовната история е това, което фокусира вниманието на пръв поглед, но сред този ад, в който хиляди умират всеки ден, няма как и тя да завърши щастливо. Няма щастливи хора в тоя град, не може и да има, те са разпънати между два хищни звяра, вкопчени в смъртна битка.