Очите ѝ се напълниха със сълзи. Подсмръкна и погледна към звездите, сияещата ивица на Млечния път, обхвала безграничната сфера на небесата. Вселената бе толкова красива, че нараняваше. Много, много красива. И все пак в същото време – толкова пълна с грозота. Отчасти породена от неумолимите изисквания на ентропията; отчасти – от жестокостта, която сякаш бе вътрешно присъща на всички разумни същества. И нищо от това нямаше смисъл. Беше една възхитителна, ужасна безсмислица, годна да вдъхне едновременно отчаяние и благоговение.
Спомням си вълнението, което изпитах, когато видях за първи път новината за „Да спиш в море от звезди“ – не е тайна, че обичам мащабни романи, а този със своите над 1200 страници определено има какво да предложи в тази посока. С Кристофър Паолини се срещнах отдавна, харесвах поредицата „Ерагон“, с която той изгря като още невръстен писател, и определено не очаквах да поеме в посока научна фантастика – защо го е направил и какво му е коствало, може да прочетете в „Послеслов и благодарности“ в края, точно там открих и признанието, което очаквах: че този роман е „любовно писмо към жанра“. И всеки фен на фантастиката, който го чете, ще прозре лесно това, защото, макар и да е създал оригинално приключение с уклон към по-младите читатели, Паолини отдава почит към ред обичани творби и надолу ще спомена някои от тях, без да претендирам, че съм хванал всички препратки, нито че са съвсем точни, в класически сюжет за първи контакт с извънземни и война между човечеството и чужда цивилизация/и няма как да няма припокриване тук-таме.
Началото е прилично кротко, срещаме Кира Наварес, редови ксенобиолог, която е на рутинна мисия на планета, която предстои да бъде колонизирана и следователно трябва да бъде внимателно изследвана за опасности. Два века напред в бъдещето човечеството се е разселило, като вече е и открило следа от чужда цивилизация, но нищо повече. Е, това предстои да се промени именно на тази планета, където Кира точно е сбъднала голямата си мечта и планира бъдещото си щастие с мъжа, когото обича. Но не би. Тя попада на невероятна находка, а действието внезапно се ускорява до свръхсветлинна скорост, пролива се кръв, а Кира се оказва покрита с извънземен наноматериал, който не може да бъде премахнат и който до някаква степен се подчинява на желанията ѝ. И също така свирепо я защитава, когато прецени, че е заплашена. Кошмарът се завихря около младата жена, която в миг е загубила всичко, оказва се затворник и в най-добрите традиции на „Звездните рейнджъри“ (но във филмовия му вариант) бива подложена на садистични изследвания. Човечеството вече се е сблъсквало с извънземни чуми и не може да си позволи нова – но технологичното ниво на това нанопокритие е далеч отвъд човешките представи. Кира му дава име, което усеща като правилно – Нежно острие, и през цялата книга отношенията между нея и нейната жива броня са важна част от сюжета. Да овладее неговите неподозирани възможности се оказва ключово не само за нейното оцеляване, но и това на човечеството. Защото откриването на този артефакт и последвалите взривни събития привличат цяла-целеничка извънземна цивилизация, която е определено не само агресивна, но и технологично превъзхождаща (и отчасти ми напомняше на зергите от „Star Craft“), а нашата цивилизация е изправена пред унищожение.
Ксеното беше толкова услужливо. Толкова загрижено за нейната безопасност и благополучие. Освен когато станеше въпрос какво тя искаше всъщност.
И Кира осъзнава своята отговорност за всичко случващо се, а в бъдеще ще разбере още по-страховити истини. Но сега тя е приютена на причудлив кораб на контрабандисти, които нямаше как да не ми напомнят на нещо средно между екипажа на капитан Фрей (Фалкони, капитанът, казва нещо, което можем да припишем спокойно и на Фрей: „Искам – заговори той, сякаш изтегляше думите от дълбоко – да съм свободен. Свободен от дълг. Свободен от правителства и корпорации, които да ми казват как да живея живота си.“) от любимата космическо-пиратска поредица на Крис Удинг („Водопади на възмездието“, „Тайните на Черния капитан“, „Железния чакал“ и „Асо черепи“) и този от „Дългият път към една малка, ядосана планета“ на Беки Чеймбърс, като малцината членове на екипажа до един крият някакви тайни, а най-откачен е всъщност корабният изкуствен интелект, Грегорович, който в един момент съвсем в духа на „Една одисея в космоса през 2001-та година“ на Артър Кларк ще се окаже опасен – но и не съвсем. Кира е постепенно приета сред този екипаж и открива семейството, от което има нужда – и те на свой ред ѝ помагат да се заеме с откачената мисия да влезе в контакт с извънземните и да се опита да постигне мир. Което се превръща в особено наложаща задача, защото в уравнението внезапно се включва още една извънземна цивилизация (вижте, за над 1000 страници тия неща не се случват така бързо, може да сте сигурни), която изглежда адски нередно (пак ще препратя към „Звездни рейнджъри“ и тамошните врагове на човечеството), и застрашава всичко и всички. Та Кира и нейният колоритен екипаж се втурват в наистина невъзможно приключение, което отвежда до грандиозна финална битка в най-добрата традиция на… да речем „Дюн“ на Франк Хърбърт, защото е актуален, но и определено „Играта на Ендър“ на Скот Орсън Кард, която бих дал всичко да мога да прочета пак, без да помня края.
Препрочитам горните редове и си мисля колко много детайли мога да разкажа още от сюжета, но пак няма да обхвана и малка част от приключението, което е създал за немалко години Кристофър Паолини. Всъщност книгата се чете много леко и бързо, темпото е добре структурирано, има много екшън, но и емоционални сцени, вмъкват се забавни вметки като името на компания, която развъжда тритони – „Емпориум „Благочестивият тритон на Финк-Нотъл“ (трябва ли да посочвам намигване към кой автор е това?), а откриването на съюзници сред извънземните, с които хората воюват, заплитат още повече този драматичен възел на междуцивилизационния конфлит. А той ще екскалира до заплаха, за която ще кажа само, че напомня силно на разрушително създание от любимата „Градът и звездите“ на Артър Кларк. В края пък Паолини прави и прекрасно намигване към класиката, по-точно „Вълшебникът от Оз“ на Лиман Франк Баум, когато трябва да се раздава на всекиго това, което дълго е търсил. След романа са налице „Добавки“, в които Паолини дава научна обосновка на технологичния прогрес от бъдещето, не разбрах и половината от обясненията, така че съм силно впечатлен, и много полезен речник и хронологично проследяване на колонизирането на космоса до злополучната мисия на Кира Наварес.
И така, какво мисля за „Да спиш в море от звезди“? Че е едно чудесно приключение. Знам, че Паолини я определя като фантастика за възрастни, но почтително няма да се съглася с него – при все това не виждам причина никой фен на жанра да не се забавлява с нея. Да, започва твърде романтично, но това бързо отминава, авторът не се свени бързо да наруши правила, които много други безпрекословно спазват, а самата арка на развитието на Кира и овладяването на оръжието, което е превзело тялото ѝ, си струват четенето. За мен точно откриването на препратки към други книги – волни или не – ме забавляваше силно, а дори и краят не ме подразни, макар че си мисля, че би трябвало да го направи, от фантастика леко преминахме във фентъзи, но предишните творби на Паолини му дават имунитет към обвинение за това. Видимо той силно се е забавлявал да пише този огромен опус, та макар видимо да е имал проблеми да го концентрира. Да, ясно е, че няколкостотин страници е можело да паднат, но не виждма защо – повече време в този свят не е загубено, а ми допадна и възможността за продължение, което говори само по себе си – щом след тази тухла мисля за още, значи всичко е наред.
И тук ще добавя, че видях нещо като кратка предистория, „Fractal Noise“, която е излязла в края на миналата година, дано видим и нея на български.
От същия автор
Още по темата
