…никоя книга не е истински лишена от политически уклон. Възгледът, че изкуството не бива да има допирателна с политика, сам по себе си е политически.
Сборници с есета рядко излизат у нас, затова и се зарадвах да видя корицата на „Да застреляш слон“ на Джордж Оруел. Самият сборник е калейдоскоп от текстове по какви ли не теми, сред които има два откровено възскучни – но за сметка на това дълги – литературни анализа на творбчеството на Дикенс и Суифт, но пък то другата страна на везната има прекрасни текстове, посветени на писането и четенето.
Лично аз очаквах повече политика по тия страници, но това си е заблуда заради името на автора и двете книги, с които е основно известен. Тези текстове са писани преди излизането на „1984“ през 1948 г., но в някои от тях се съдържат податките за нея. Извадих доста чудесни цитати, които представят жизненото чувство за хумор на Оруел и ясната му позиция по демоните на неговото – и нашето – време.
Ще започна с няколко цитата, посветени на книгите и техните автори и читатели:
Всички писатели са суетни, егоистични, мързеливи и в основата на мотивите им се крие загадка. Да създадеш книга, е страшна, изтощителна борба – като мъчителен пристъп на тежка болест. Човек за нищо на света не би се заел с такова начинание, ако не е тласкан от демон, на когото нито може да се съпротивлява, нито е способен да го разбере.
–
В библиотеката виждаш истинските предпочитания на хората, а не престорените им литературни вкусове, и е просто смайващо с какъв дебел слой прах са покрити „класиците“ романисти.
–
Но истинската причина да не избера тази професия е, че работейки като книжар, престанах да обичам книгите. На продавача му се налага да лъже за качествата им и в един момент започва да му се повдига от тях; още по-печален е фактът, че той непрестанно ги изтупва и ги мъкне насам-натам.
–
Лично аз вярвам, че повечето хора се влияят от романи, разкази в подлистници, филми и тъй нататък в далеч по-голяма степен, отколкото са готови да признаят, и от тази гледна точка най-лошите книги обикновено са най-важни, тъй като именно те се четат най-рано в живота.
Тук може да се вмъкне един чудесен цитат за това какво би се случило с четенето в една реализирана тоталитарна държава:
Разбира се, книгопечатането няма да спре и би било интересно да поразсъждаваме що за четива ще просъществуват в едно строго тоталитарно общество. Вероятно ще останат вестниците, докато телевизията не достигне по-високо ниво, но дори и сега стои въпросът дали широките народни маси в индустриализираните страни изпитват необходимост от каквато и да е литература извън периодичния печат. Във всеки случай те харчат за книжни издания доста по-малко, отколкото за друг вид забавления. Вероятно романите и разказите напълно ще бъдат изместени от филмите и радиотеатъра. Може би ще оцелее някаква долнопробна разновидност на сензационната белетристика, която ще се бълва на конвейер и в която оригиналността ще е сведена до минимум.
Разбира се, не бива да се абсолютизира всичко написано от него. През 1940 г. Оруел пише:
Единствено революция може да спаси Англия, това е ясно не от вчера, а сега революцията е започнала и нищо чудно да се развие с шеметна бързина, стига само да отблъснем Хитлер. След две години, може би и след една, ако упорстваме, ще станем свидетели на промени, които ще изненадат идиотите без капка далновидност. Сигурно по лондонските улици ще се пролеят реки от кръв. Нека се леят, щом трябва. Но когато разквартируват червените ескадрони в „Риц“, аз все така ще се чувствам, че Англия, която ме е учила да обичам толкова отдавна и по толкова разнообразни причини, някак си е устояла.
От друга страна, той е пределно наясно за времето, в което живее, и какво изисква то:
Т0лкова се цивилизовахме, че не виждаме това, което ще ни избоде очите. А истината е съвсем проста. За да оцелееш, често се налага да се биеш; а за да се биеш, трябва да се оцапаш. Войната е зло – обикновено по-малкото зло. Които нож вадят, от нож умират, а които не извадят нож, умират от зловонни болести.
И промъкващите се основи на „1984“:
Тоталитаризмът унищожава именно тази обща основа, върху която се гради съгласието и от която се подразбира, че всички човешки същества са от един животински вид. По-конкретно нацистката теория отрича съществуването на обективна „истина“. Например общо понятие „наука“ не съществува като такова. Имало единствено „германска наука“, „еврейска наука“ и т.н., и т.н. Този начин на разсъждаване косвено цели създаването на кошмарен свят, в който Вождът или управляващата клика контролират не само бъдещето, но и миналото.
–
От гледна точка на тоталитаризма историята по-скоро трябва да се създава, отколкото да се изучава. Тоталитарната държава реално е теокрация и нейната управляваща каста – за да запази положението си – трябва да бъде считана за непогрешима. Но тъй като на практика никой не е непогрешим, често възниква необходимостта от прекрояване на миналото, за да се докаже, че тази или онази грешка не е била допусната, или че тази или онази въображаема победа действително е била удържана.
Погледът му към политическите процеси е смайващо ясен и актуален до болка и в наши дни:
Интелектуалците са хората, които надигат вой до небесата срещу фашизма, но мнозина от тях изпадат в пораженческо настроение, когато положението стане критично. Те са достатъчно далновидни да прозрат, че нищо добро не им се пише, а освен това се поддават на подкупи – очевидно според нацистите е изгодно интелектуалците да бъдат купени. С работническата класа е обратното. Прекалено невежи, за да прозрат какъв номер им се крои, трудещите се лесно се хващат на красивите лъжи на фашизма, но рано или късно винаги подемат борбата отново. Принудени са да го сторят, тъй като със стомасите и гърбовете си се убеждават в неизпълнимостта на фашистките обещания.
И за десерт един прекрасен цитат, който ясно показва, че уж невярващите комунисти са си чисти религиозници по убеждения:
Католиците и комунистите си приличат по едно: не допускат, че е възможно противникът им да е хем честен, хем интелигентен. И едните, и другите негласно твърдят, че „истината“ вече е открита, и еретикът, ако не е обикновен глупак, тайно знае тази „истина“, но от егоистични съображения ѝ се противи.
В „Да застреляш слон“ са събрани текстове на какви ли не теми – включително защо хората са склонни да дават луди пари за цигари, но не и за книги 🙂 Подборката е хронологична, показан е един разрез на живота на големия писател, преди да стане такъв. Прекрасно надзъртане през ключалката към живота на Оруел, към разбиранията му и към времето му. Чудесен превод, това трябва да се отбележи изрично, но няма изненада в това, същият преводач – Павел Боянов – ми направи прекрасно впечатление и с превода на „Великият Гетсби“ на Фицджералд.
От същия жанр
