Далекоизточните разкази на Съмърсет Моъм

Кой не е обичал толкова силно, че да очаква любовта му да продължи вечно?

В неочакван синхрон прочетох една след друга „Обсадата на Кришнапур“ на Дж. Г. Фарел и сборника на Съмърсет Моъм „Далекоизточни разкази“, и двете книги ме отведоха назад в дните на британската колониална империя, над която слънцето не залязва, като проследяват драматичното присаждане на европейци „под по-синьо небе, отколкото обикновено е небето над Англия…“. Прозата на Моъм се лее топла и лека, героите му често олицетворяват не просто характери, а класи, а британското общество в тогавашния си облик е представено по незабравим начин именно защото е извадено извън своя Остров и е поставено изкуствено в толкова различни и изваждащи наяве скритото в душата условия.

Ще споделя накратко кои разкази са включени в сборника, защото има и други издания, в които са поместени поне част от тях – като например „Забравени от бога“, дарил съм копието си някъде и не можах да сравня точно кои творби съдържа, но определено още от първия разказ, „Стъпки в джунглата“, имах усещане за едно приятно и носталгично дежа ву. В него с неочаквана лекота е описано едно грозно престъпление, което остава без очакваното наказание, определено удачно въвеждане в различен свят, в който обичайните закони не важат. „Мейбъл“ е посветен на трагикомичния опит на един мъж да избяга от любовта, но тя ще го последва и накрай света. „P&O“ демонстрира магичната природа на този различен свят, който европейската рационалност не може да осмисли истински. След него идва „Шансът“, в който една жена прозира истината за своя мъж едва когато той е изправен пред същински бунт. „Погребаният талант“ е драматична история за жена, която използва своя талант, за да живее на бързи обороти, и как това нейната сянка остава в живота на близките ѝ и след много години. „Преди празненството“ е комичен разказ с леко кървав отблясък, в която едно крайно достолепно семейство научава страховита информация точно преди да поемат към поредната важна среща на своя снобски социален кръг. Забавният „Господин Всезнайко“ пък отвежда на кораб, в затвореното общество на който един мъж ще направи неотразимо впечатление – но и ще спаси честта на една жена с цената на своето унижение. „Нийл Макадам“ е историята, която ми направи най-силно впечатление, определено съпругата на учен Даря е героиня, която не може да бъде забравена, нито нейната участ, заслужена или не. „Краят на бягството“ е кратък разказ с криминален оттенък за непредотвратимото отмъщение. А затварящата сборника история, Силата на обстоятелствата“, е може би силна алегерия за начина, по който тези екзотични земи пускат корени в душата на европееца и неговият опит да ги изтръгне може само да се провали.

Животът е сив и скучен, а щастието е истинска рядкост. После адски дълго ще бъдем мъртви.

Признавам, тези бегли думи не могат да предадат аромата на прозата на Съмърсет Моъм – „Далекоизточни разкази“ е напев от друго време, при това писани в момент, в който империята определено е вече в заника си и само най-отчаяните оптимисти могат да смятат, че ще бъде задържана. Но Моъм не внася политически нюанси в своите истории, той разказва топли, реалистични (чуденката е точно колко реалистични, нали?) сцени от живота на хора, които се намират в непривична среда, които се опитват да опазят своите порядки и убеждения, които все още са сигурни в своето културно превъзходство и дори правото си да владеят тези чудати земи, населявани от толкова различни хора и оцветявани от толкова чудати обичаи. Допадна ми как авторът не съди различното, не го поставя на по-ниско стъпало, той го описва с опит за разбиране, но и с примирение, че пълно вникване в същността на колониалните народи е невъзможно. Няма съмнение, че това е сборник, който с основание се чете и век след издаването си и с достойнство стои редом с романи като „Цветният воал“ и „Луна и грош“. Единственият проблем на изданието е нетипично големият брой буквени грешки.