Винаги е забавно, когато някой смотльо трябва да спасява света – единствено не обичам, когато му тикват свръхсили в ръцете и му осигурява картбланш за тая цел (мисля, че за момента само във втората част на поредицата „Възмездителите“ – „Зарево“ – на Брандън Сандерсън имаше оригинално решение на този казус със спуснатите даром свръхвъзможности). В „Даркмут“ на Шейн Хегарти обаче няма кой да даде нещичко на Фин, нещастен тийнейджър, предопределен да защитава града си от Легендите. Те са, както е ясно от името им, митични чудовища, които начесто нахлуват с обичайното желание да сеят смърт и разрушение. Нещо като „Скълдъгъри Плезънт“ и Безликите, но тук Легендите сами си отварят портали из града, единственото останало им достъпно място в света. Защо пробиват само тук – никой не знае, но Даркмут все още има нужда от своя Ловец и жителите му наблюдават с трепет как един баща обучава сина си да продължи мисията да ги защитава… и силно недоволстват. Защото Фин е смотан, тромав, неуверен и дяволски несръчен дори и с нелошите оръжия, които има на свое разположение.
„Даркмут“ залага на обичайна формула – обикновено момче, което е сред аутсайдерите в училище, получава възможност да защити семейството си и града си от напаст (при формулата с невзрачното момиче, което се превръща в красавица, за да впечатли принца/героя, е доста по-досадно). Фин е призван по родова линия да стане Ловец – професия, която е вече далеч назад в листата на популярните, след като наистина по целия свят Легендите са отблъснати и всички си живеят мирно и тихо (разбирай, че само хората се избиват помежду си с обичайно темпо, но това е тийн книга, пропускаме тоя момент). Само в наглед идиличното градче Даркмут войната продължава – портали се отварят, аларми писват и като в „Ловци на духове“ бащата на Фин се изстрелва, преборва се смело и прибавя към колекцията си поредното изсушено чудовище. Моментът с изсушаването е оригинален, хареса ми, така реално сваля и възрастовата граница за четене на книгата – чудовищата могат и да бъдат събуждани от принудителната си кома в смачкано състояние, макар това да е болезнен процес. Именно около неколкократното свиване и разгъване на една от безобидните Легенди (все си я визуализирах като дяволчето Фют) има доста забавление (от типа най-обичаме-на-някого-да-му-е-гадно).
Иначе историята е относително предвидима като за аудиторията си – атаките на Легендите и постоянните провали в опитите на Фин да се включа адекватно в отразяването им дразнят целия град и не са малко хората, които смятат, че самият Ловец и синът му ги допускат, за да запазят работата си. Същевременно бащата на Фин работи по ултимативното оръжие, което да спре атаките завинаги, а от другата страна на нашата реалност Легендите се готвят за мащабно нашествие. То, разбира се, е оставено за следващата част – в първата се запознаваме с Фин и колоритната му генетична линия от Ловци-хаховци, неговите първи докосвания до любовта, малко предателства за цвят, позапознаване с лошите и доста тупаник със зловещи чудовища.
„Даркмут“ е приятно забавление, но беше твърде детска за моя вкус, точно като първите три части на „Скълдъгъри Плезънт“ на Дерек Ланди и първите две на „Хари Потър“, след които обаче и в двете поредици нещата станаха много по-мрачни и интересни. Дано и тук е така.
И да си кажа – за мен Стоян Атанасов направи най-яката корица на тийн книга, която съм виждал тая година.
От същите жанрове
