Като всеки читател, и аз правя импулсивни покупки в книжарницата – „Дарла“ на Юхан Харстад беше точно такава. „Най-великият норвежки sci-fi роман на всички времена!“, крещеше корицата (и приписва на „критиката“ това твърдение), логото на някаква награда се моткаше в долния ъгъл на корицата („най-високото литературно отличие на Норвегия“, обясняваше задната), „разтърсващ фантастичен трилър“, пишеше отзад… всичко, което да ме накара веднага да я отнеса на касата, знаете колко малко фантастика излиза в последно време по една или друга причина. Да, не проверих каква е и що е книгата, доверих се на издателството и решението да я издадат, па макар и със субсидия (има безброй книги, които се издават заради европейските субсиди, а не защото си заслужават преводите на куп езици, и това далеч не е само у нас, доста и от преводите на наши книги са по тая линия). И се чувствам дяволски излъган.
На първо време, това не е никаква фантастика. Ама изобщо. Типичен тийн роман, който в цялата си първа половина се занимава с типичните терзанията на трима тийнейджъри от Норвегия, Япония и Франция. Бегло ни нахвърля плановете на НАСА да се върне на Луната, независимо че предния път са се случили някакви страхотии – някак още преди десетилетия е построена тайна база, която търпеливо чака обитатели. И що да не изпратим нова мисия, воглаве с три хлапета за пиар шум, без оръжие и в неведение за какво иде реч (на едно място дори механизмът на отваряне на едни шкафчета им е непознат, видиш ли). Трите хлапета не просто за броени седмици минават подготовката, която е предизвикателство за опитни пилоти (вж. биографиите на Нийл Армстронг и Юрий Гагарин), но и горе на Луната се държат по-разумно и обрано от възрастните астронавти, които правят глупост след глупост. 
Харстад дори не се опитва да създаде някаква интрига. Не стига, че завъртя неизбежна любовна драма между тийнейджърите, но и заряза двама от главните герои без жал в мига, в който реши, че не са му нужни повече. Краят – предвидим от километри, в мига, в който стана ясно какво е естеството на лунната заплаха, не че имаше някаква логика, обосновка, дори базова теория откъде дойде това чудо и какво толкова прави там на мъртвия спътник. Но имаше знаци! Неясни и разкъсани и чак горе на Луната стават ясни! Нищо, че трябваше да спрат мисията още в зародиш, видиш ли. Въобще сюжетните дупки бяха толкова големи, колкото лунните кратери.
Сега. Ако корицата не твърдеше, че е велик sci-fi роман, нямаше проблем – хич и нямаше да посегна към нея, ако бе ясно посочена като тийн любовна драма с екшън привкус, за цвят разположена на Луната. Но не би. А липсата на добра корекция съвсем ме ядоса, то бива, бива, дори реплики с пряка реч не бяха обособени на нов ред, както си му е редът. Въобще разочарование от първата до последната страница по всички показатели.
Една звезда отгоре от минималната оценка давам заради това, че поне някаква част от книгата се развива на Луната. И добрата корица. Не че има общо с действието.
P.S. Връщам си думите назад за корицата – цък.
От същите жанрове
