Шансовете на Голиат срещу Давид – пише историкът Робърт Дарънуенд – са като на всеки стиснал меч воин от бронзовата епоха срещу (противник) въоръжен с автоматичен пистолет четиресет и пети калибър.
Малкълм Гладуел е от авторите, които чета с голямо закъснение, но се забавлявам с него, макар още от „Какво видя кучето и други приключения“ да си имам все пак едно наум за неизбежната склонност към „cherry picking“, когато трябва да доказваш непопулярна теза. И точно с такава започва сборника „Давид и Голиат: Аутсайдери, неприспособленци и изкуството да се сражаваш с гиганти“, в която Гладуел пространно доказва, че църковниците не разбират собствените си митове и векове наред папагалски повтарят поука, която просто не пасва на легендата – и тогава ще си обясните странния наглед цитат в началото. В края на текста съм пуснал клипче от TED, на което може да видите как образно Гладуел описва точно този мит и логичната постройка около него, тук ще цитирам само есенцията на анализа:
Ейтан Хирш, балистичен експерт към израелската отбрана, неотдавна проведе поредица изчисления, които сочат, че камък с обикновени размери, хвърлен от опитен стрелец с прашка от разстояние трийсет и пет метра, би уцелил главата на Глиат със скорост трийсет и четири метра в секунца – предостатъчна, за да пробие черепа му и да го повали в безсъзнание или дори да го убие на място.
Целта на книгата е да покаже, че често мисленето ни се основава на заблуди, които падат при по-внимателно вглеждане. Или както точно посочва Гладуел:
Струва ми се, че определението ни за „предимство“ е твърде закостеняло и едностранчиво. Възприемаме определени неща като полезни, макар всъщност да не са такива, и смятаме други неща за безполезни, макар именно те да ни правят по-силни и по-мъдри.
Гладуел започва с пример как човек, който бъкел не разбира от баскетбол, от немай-къде поема тима на дъщеря си и – бидейки незапознат с нормалния начин за игра – им възлага да правят преса още в полето на съперничките си. Като в американски филм най-много средняшкият по качества отбор побеждава ред по-силни отбори. След това анализира пространно дали наистина увеличаването на броя на класовете за сметка на намаляването на учениците в тях – и наемането на много учители с ниски заплати за тая цел – е оптималният вариант и води до сигурно повишаване на успеха и на нивото на усвоените знания. Посочвайки данни от различни държави, Гладуел стига до извода, че тази идея е силно надценена и механичното разделяне на по-малки групи не прави децата автоматично „по-умни“.
Интересен е например анализът за бъдещето на младежите, влизащи в научни специалности в най-популярните университети срещу тези от среден калибър (допадна ми и как тази история е удачно смесена с тази на импресионистите през 60-те години на XIX век, на които бил отказан достъпът до Парижкия салон). Гладуел показва, че дори на теория най-слабите от престижните учебни заведения да са по-умни от най-силните в средняшките, то поставени в толкова конкурентна среда, те се провалят. С доста примери, започващи от степента на отпадане до брой на публикувани и рецензирани статии авторът показва, че по-добре да си „пръв на село, отколкото втори в града“, каквато (леко преувеличена) поговорка имаме у нас. И си спомням как Рудолф Джордах от „Богат, беден“ на Ъруин Шоу взе решение да учи в малък университет, но това не му попречи да забогатее и да влезе в политиката – не че после това не му излезе през носа, разбира се. Гладуел заключава:
…при определянето на вероятността да се дипломирате в областта на науките е важно не само колко сте умни, но и колко интелигентни се чувствате в сравнение с останалите хора в класната стая.
Втората част на книгата е посветена на тема, която ме засяга и лично и ме накара да размишлявам за ред неща, като например дали все пак говорният ми дефект не играе всъщност положителна роля в живота ми, като например да ме стимулира повече да чета и пиша, което пък доведе до създаването на този блог и навлизането в коловоза на книгоиздаването, където съм толкова щастлив (ей това изречение на глас не мога да го кажа, хехе). Примерът, който ме поведе по тая линия на разсъждения, е с един адвокат, Дейвид Бойс, който има дислексия, заради която чете прекалено бавно и разбира твърде малко, за да се справя дори в училище, камо ли в професията, в която е станал известен. Точно неговата слабост се превръща в предимство:
Ако можех да чета по-бързо, в много отношения щеше да ми е значително по-лесно. Спор няма. Но от друга страна неумението да чета по много и фактът, че уча чрез слушане и задаване на въпроси, означава, че ми се налага да опростявам проблемите и да ги свеждам до същината им.
Гладуел посочва, че дислексията е изненадващо разпространена сред успешните предприемачи, които са променили правилата на играта с нестандартното си мислене и идеи. Той казва: „Дислексията – в най-благоприятният сценарий – те принуждава да развиеш умения, които в противен случай биха останали непроявени.“ Разбира се, идеята на разсъжденията му е далеч от възхваляване на това заболяване.
Идеята за обръщане на полюса на разсъждение присъства и в още една глава, в която разказва историята на Емил Фрайрайх, един лекар, за когото вече бях чел в мащабната „Императорът на всички болести. Биография на рака“ на Сидхарт Мукхърджи. Той остава рано без баща, което довело до много труден живот, изпълнен с лишения. Фрайрайх расте във враждебна среда и формира тежък характер, който често му носи неприятности дори с близките му хора. За мнозина той е лишен от чувства… но точно тези недостатъци се оказват позитив в целта, която си поставя – да открие лек за детската левкемия. Борбата с нея е кошмар, който не подлежи на описание – обречените деца, жестоките опити за лечения, търсенето на спасителен пътв какви ли не посоки, безбройните провали. Железният характер на Фрайрайх го повежда по път, който довежда до успех, спасяващ безброй животи до наши дни, но жестокостта, която е трябвало да прояви, го прави чудовище в очите на мнозина. Гладуел заключава:
…дали ние, като общество, се нуждаем от хора, оцелели след тежка травма, и отговорът очевидно е положителен. Никак не е приятно да разсъждаваме на тази тема, понеже за всеки човек, преживял далечно съприкосновение и натрупал сила от преживявното, има безброй други хора, които са имали близко съприкосновение с нещастието и са останали смазани. Но има случаи, в които всички ние зависим от хора, чиято сила и издържливост е продукт на негативните им преживявания.
В следващите глави Гладуел описва борбата на афроамериканците в САЩ за права, която преминава през много етапи, но сред които има и такива, при които предизвикването на трудности, на конфронтация с полицията, е в основата на успеха – защото една снимка само прави за движението повече, отколкото куп трудно извоювани по мирен път дребни отстъпки. Тази снимка на момче, което стоически стои при атака на полицейско куче, става сензация, но историята около нея е доста по-различна от очакваното.
В третата част на книгата авторът описва погрешните действия при прилагане на сила, като примерът е с битките между католици и протестанти в Северна Ирландия, където непредпазливите действия на британците предизвикват десетилетни кръвопролития. След историята за борбата на един баща да отмъсти за убийството на дъщеря му – тази борба довежда до приемането на едни от най-строгите закони в света, които наглед водят до спад в престъпността в Калифорния. Но се оказва, че реалността е различна – и че личната справедливост трудно може да доведе до обществена такава.
P.S. Само една дребна забележка искам да направя към превода и редакцията – „Силиконовата долина“ не бива да се появява в книги от този ранг.
От същия автор
От същите жанрове
