Диктаторите са винаги интересна тема, безбройни са книгите, посветени на тях. Но „Децата на диктаторите“ на Жан-Кристоф Бризар и Клод Кетел е различна – тя дава вътрешен поглед към непозната част от живота на тираните – какви са били те като родители. Проследявайки съдбите на децата на личностите, до голяма степен формирали XX век по свой вкус, те всъщност изследват как са се справили техните родители в роля, която е присъща и подразбираща се – тази на бащата, в разрез с мантията на безпогрешни властници, с която обичат да се намятат. Обичайният образ, натрапван и от пропагандата им, на тези личности е, че са бащи на цели нации – но едновременно с това те са и (не)обикновени бащи на своите наследници – и са любопитни паралелите между публичната и личната сфера на техните животи.
Бризар и Кетел са привлекли редица сътрудници, специалисти по съответните диктатури. Те са подготвили разнообразни по стил и съдържание статии, които проследяват какво се случва с децата на Йocиф Cтaлин, Бeнитo Mycoлини, Фpaнcиcĸo Фpaнĸo, Mao Дзъдyн, Hиĸoлae Чayшecĸy, Ayгycтo Πинoчeт, Фидeл Kacтpo, Caддaм Xюceин, Myaмap Kaдaфи, Бaшap Acaд, Aлeĸcaндъp Лyĸaшeнĸo и няколко други тирани. За мен лично най-впечатляващо бе усещането, че тези деца са наши съвременници, част от тях са още живи, а част са напуснали този свят съвсем скоро – като дъщерята на Сталин Светлана, която умира в края на 2011 г. XX век и особено втората му половина след последната световна война е претъпкан с история и прави впечатление на някакво безкрайно разтегнато време, в което се случват толкова много неща – но всъщност това са само броени десетилетия, в които светът се пренарежда прекалено често и прекалено бързо. И точно в това пренареждане тираничните режими на тези мъже могат да просъществуват, смазвайки цели народи със сходни насилнически методи.
Разбира се, няма да преразказвам части от историите за тези деца. Научих много интересни неща, други ми бяха познати – като съдбата на сина на Сталин, който загива в немски плен заради отказа на баща му да го замени за висши германски военнопленници. Някои от тези деца до днес са на власт – например в Северна Корея, други умират заедно с родителите си – като синовете на Саддам Хюсеин. Някои се борят да изчистят имената на родителите си или поне да си върнат част от богатствата и притежанията – като наследниците на Чаушеску, Франко и Пиночет. Други са се дистанцирали изцяло от миналото си – като дъщерята на Кастро, която намира убежище толкова близо, но и толкова далеч от Куба – в Маями. Част от историите звучат доста налудничаво, но какво ли в живота на тези деца е било нормално? Те са свидетели на събития, които са в разрез със здравия разум, а най-важните фигури в живота им са едновременно обожествявани и мразени от милиони. Разбира се, няма как да знаем какво са мислели наистина, докато са растели в сенките на тези властни мъже, но едва ли им е било лесно, макар че има и примери за обратното – например Саади, третият син на Кадафи, който се отдавна на сляпата си футболна амбиция, която едва не предизвиква война.
„Децата на диктаторите“ с една идея по-жълта от моя вкус. Дължината на статиите не позволява истинско вдълбочаване, затова и оставам с по-смесени чувства от чисто историческа гледна точка. Липсваше ми и реален анализ, търсене на паралели и отлики между съдбите на децата, един кратък увод от няколко страници не е достатъчен за извеждане на по-сериозни изводи за това какво е да си дете на диктатор през XX век. Различните истории създават мозайка, но тя трябва поне малко да бъде подредена – но това е оставено на читателя.
От същите жанрове
