Малцина са авторите, които имат по-почетно присъствие в „Книголандия“ от Дан Симънс. Като се почне от изключителната дуалогия „Илион“ и „Олимп“, мине се през величието на поредицата „Хиперион“, продължим с „Песента на Кали“, „Лешояди“, „Ужас“, „Петата купа“, та до „Лятото на страха“… разностранен, различен, задълбочен и мащабен, Симънс е сред писателите, които задават летвата, която другите се опитват само да зърнат някъде над тях. И сега „Децата на нощта“ запълва още един от големите пропуски в неговото творчество на български – излязла през далечната 1992 г., тя е както великолепна трактовка на вампирския мит, така и смазващо описание на посткомунистическата действителност в близката нам Румъния и чудовищната програмата за отглеждане на сираци без адекватни грижи за тях.
Лекотата, с която Симънс възкресява главния герой от „Дракула“ на Брам Стокър и го пренася в края на XX век като всемогъщ милионер и предводител на тайна вампирска общност, покорила Румъния на нуждите си, е изумителна. С дяволско умение той изгражда научно обяснение на вампирската жажда за кръв и извежда от нея смайващи възможности, които биха преобърнали съвременната медицина. Точно това изкушение движи американката Кейт Нойман, но много по-мощен в нея е майчинският инстинкт, който я привлича към румънско пеленаче със загадъчна имунна болест.
Помощта на познатия от „Лятото на страха“ Майк О’Рурк, превърнал се в свещеник без вяра, но с несломима воля да се бори със злото, е безценна и тя успява да измъкне детето и да го отведе в САЩ. Само дето точно това дете е белязано – то е потомък на чудовищата, които векове наред са изсмуквали кръвта на румънците, и си го иска обратно. Детето е отвлечено по особено жесток начин и за Нойман и О’Рурк не остава нищо друго, освен да се върнат обратно в Румъния и да се опитат да го открият и спасят – като успоредно преоткрият и далечната, и близката история на тази изстрадала държава.
„Децата на нощта“ се ражда, след като Симънс посещава Румъния след падането на Чаушеско, което е отразено в мащабен предговор, изпъстрен с личните му скици. Личи си раздвоението в него и в писането му – от една страна, митът за Дракула и главите, в които самият той описва своя живот, са червената нишка, която движи книгата, от друга, Симънс документира пряко съсипията и бедността в страната, и особено кошмарните и огромни детски домове, следствие на безумните планове за свръхраждаемост на комунистите. Това е роман, който постоянно се колебае между остра социална критика и свидетелство на какво е способна една тиранична система, и едно свръхестествено зло, което сякаш не успява да изглежда толкова страховито на този фон. Затова и не можах да приема насериозно финалните тонове на романа, дойдоха ми твърде тип екшъните от този период – който е чел, ще разбере.
Но смятам и че основната цел на Симънс не е била да напише поредния мащабен роман за Дракула – макар че го прави. Според мен просто е искал да покаже (каквото прави и Дейвид Мичъл в „Часовници от кости“, за която ще пиша скоро), че човешката жестокост може и причинява много повече болка от коя да е рожба на фантазията ни. Дори да идва от най-дълбоките кътчета на подсъзнателните ни страхове, откъдето произхожда изобщо вампирският мит.
