„Децата от гаровия сейф“: прям, откровен и безмилостен роман – като живота

 Откровено, разголено, безпощадно. Определенията за „Децата от гаровия сейф“ на Рю Мураками могат да се сипят като сняг, но няма да предадат и частица от стихията на тази книга. Японският начин на мислене едновременно ме привлича, но и отблъсква – и все пак логиката на сюжета е толкова общочовешка. Това е драма, трагедия, зла съдба и смазваща реалност на свят, който е загубил себе си и посоката си. Свят, който се е окопал в небостъргачи и е оставил всеки несъгласен да живее в заразена зона зад бодлива тел – но не, това не е антиутопия, ако и да има белезите на такава. Книга, която е по-възрастна от мен – издадена е през 1980 г., действието от авторова гледна точка се развива в близкото бъдеще – края на същото десетилетие, – но е съвременна и актуална до болка. Япония – хем близка, хем далечна и абсурдна.

   Две деца, спасени от гаровите сейфове, където са захвърлени от майките си. Сираци, растящи под постоянен натиск, под непрестанна нужда да се доказват и да оцеляват в свят, който ги отхвърля. Това обаче не е типичната история на глад и бедност, напротив – те намират добро приемно семейство, детството се изнизва бързо по страниците и същинската история е в младите им години. Там някъде единият – Хаши – бяга от дома, за да стигне до това да продава тялото си в обособено гето на Токио, дом за изпадналите от обществото. Скоро обаче един богаташ го открива и му постила пътя към блестяща музикална кариера – само че демоните в момчето са твърде силни. Другият сирак – Кику – израства силен и мечтае за спортна кариера, но след като майка му умира, той се втурва да търси брат си и да го спасява от самия него и пропадането му – без значение дали става въпрос за проституирането или музикалната кариера; и двете са еднакво водещи до удавяне. Всичко се завърта главоломно, допълвано от уж странични и абсурдни истории, сред които се отличават две жени – оперирана от рак Нива и красивата собственичка на огромен крокодил Анемоне.

   И още, и още… толкова много се случва на тези близо 600 страници, че горните редове дори бегло не щрихират съдбата на двете момчета. Нюансите обаче – те са важни. Психологическата дълбочина на книгата е смазваща – сцени на ярост, на страст, на болка, на случайна радост, на всичко човешко, което съгражда емоционалния спектър. Рю Мураками е написал безутешна книга, която носи надежда, не знам защо, дори и краят, който идва от нищото, пак към това ме насочи. В някакъв смисъл книгата ми напомняше силно на любимата „Богат-беден“ на Ъруин Шоу – и тези паралели се трупаха един след друг. Едновременно с това все си мислех и за Джонатан Франзен, който с такава лекота дисекцира американското общество, или с бруталната разголеност и откровеност на Джонатан Лител.

   И все пак Рю Мураками е различен, автор, какъвто не бях чел досега – и очакването ми беше да не ми хареса, особено ако е твърде брутален, но някак си тези сцени не ме погнусиха, а по-скоро по някакъв извратен начин ме привличаха и ги препрочитах. Всичко е човешко, твърде човешко, и е лицемерно да се гони от книгите, след като се случва в живота непрестанно. Този роман е подчинен изцяло на бунта срещу света, срещу всичко, което уж е даденост – този свят трябва дори да бъде унищожен, защото не заслужава да продължи съществуването си. И гневът на едно дете може да го погуби.

   „Децата от гаровия сейф“ е различна книга и за мен поне този Мураками е по-интересен от онзи Мураками, може би защото е по-прям, откровен и безмилостен. Като живота.

  Вижте и първото ревю за книгата в „Литературата днес“, там е акцентирано повече на мрачната страна на романа, онагледена и с цитати.