Купих си още на последната Алея на книгата „Деликатесен труп“ на Агустина Бастерика, прозвуча ми като нещо провокативно и различно, а докато сваря да я прочета, видях и доста позитивни мнения от читатели. Сюжетът се основава на нарушаването на основното табу на нашата цивилизация – яденето на човешко месо, след като неясно какъв вирус, който така и не става ясно дали е естествен или изкуствено създаден, заразява животните на планетата и ги превръща в смъртоносни за човека. Това довежда до кошмарни изстъпления в избиването на всички възможни птици и животни, а прозорецът на Овертон бързо се измества към доскоро немислимата възможност човешки същества да бъдат отглеждани като добитък.
Разбира се, този глобален канибализъм е обвит в правилна опаковка, измислени са заместващи думички за всичко, а през очите на главния герой, който работи в една от най-добрите кланици за хора, пространно е описан този „прекрасен нов свят“, за който дори и най-крайните утописти не биха дори помислили. Това е свят на изтънчена нова кулинария, на свирепи закони за защита на съществата за консумация от каквито и да е посегателства (на едно място се описваше как няколко са били използвани като роби и това бе окачествено като истинско варварство), на поява на куп теории как чрез промяната в консуматорските навици светът може да се справи с пренаселеността, с гладуващите, с всички отритнати от обществото. А до оградите ръмжат диваци, наричани Мършояди, които получават своя дял негодно за останалите месо, една от сюжетните възможности, които Бастерика би могла да развие още повече, мисля си. Интересна е идеята за организиране на лов на задлъжнели известни лица, които получават шанса да изплатят дълговете си, ако оцелеят – ако не, ще нахранят богато своите преследвачи.
Моралните дилеми в романа са ясни – ако човек се храни със себеподобни, може ли да остане човек в смисъла, който влагаме в наши дни. Според писателката отговорът е негативен и нейните герои до един са безобидни наглед чудовища, които малко по малко губят всичко, което по-рано е било считано за човещина – грижата за близките, обичта към децата и тяхното възпитание, любовта изобщо като смиряваща емоция и прочие. Да си призная, след безбройните книги за Втората световна война и Холокоста роман за промишления канибализъм не беше нещо ново – в немските лагери на смъртта определено са стигали още по-далеч в жестокостта си, макар и без крайното предназначение на труповете. Ето, в „Писател на война“ на Антъни Бийвър имаше цитирани смазващи страници от Василий Гросман, посветени на лагера „Треблинка“, на чието „освобождение“ той е свидетел, те ме ужасиха и разтърсиха много повече с пълната си античовечност и свирепа ефективност, да не говорим за съзнаването, че това не е писателска измислица.
„Деликатесен труп“ е кратък и брутален роман, който не успя да ме изненада особено с нищо – отвъд провокативната тематика историята следва относително предсказуемата житейска линия на човек, добре нагоден към новата система, който губи детето си и жена си, и който получава в дар жена за консумация, която няма моралните сили да убие. Няма да споделям какво се случва натам, краят бе очакван, но пък няма да отрека, че имаше няколко чудесни сцени като в една изоставена зоологическа градина, където героят откри едни несретни и случайно оцелели кутрета. В свят без животни царува тишината, а в свят без табу върху консумирането на човешко месо бихме решили, че всичко би се срутило – Бастерика обаче описва общество, което е създало нови граници и табута и свирепо наказва всеки, който ги престъпи или публично ги намери за противоестествени.
От същия жанр
