Доста години минаха, откакто във видинската библиотека набарах книги на Том Кланси, помня, че ми харесаха, но тогава бях твърдо всеяден (чак езотерика четях, брррр :(). По-късно някак се разделихме с тоя жанр, потопих се във фантастиката, сетне в университета четях почти само исторически книги, а после създадох блога, но около него така и не почнах пак да чета трилъри – изключвам романите на Стивън Кинг, трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон… може би романите на Сомоса, макар те да не са точно трилъри… в общи линии броени заглавия сред близо 1400 ревюта (дам, в неделя Книголандия става на 7 години, кога минаха… :)).
Но преди дни реших, че трябва да се помиря с трилърите, както алкохоликът се помирява с водата. Отде дойде това решение не мога съвсем да кажа, по малко влияние на приятели, прекалена умора вечерно време (следствие на която по-сериозните книги, които се опитвам да чета, ме приспиват прекалено бързо), нужда от отпускане. А пряк подтик се оказа Ерик-Еманюел Шмит (ха!), който в сборника си „Мечтателката от Остенде“ има един чудесен разказ – „Лоши четива“ – в който описва надменен професор, който чете само сериозна нехудожествена литература, и се присмива на своя близка, която си купува солиден трилър за общата им почивка; тя го предизвиква да го зачете и несретникът се оказва впримчен в книгата, която като неопитен читател започва да проектира върху реалността. И така, бях в рейса за Видин и внезапно реших, че искам да прочета няколко трилъра. Допитах се за съвет и съм струпал една добра купчинка от нас. Първата беше „Ден нула“ на вездесъщия Дейвид Балдачи.
Разбира се, няма да сядам да разчепквам подробно книгата, по дяволите. Допадна ми нейната енергия – равномерно развиващо се действие, начеващо с жестоко убийство на цяло семейство (даже ненужно жестоко, без отношение към сюжета натам) и забъркването на специалния агент Джон Пулър в разследването му. По случайност се оказа, че това е първата книга с този герой, та Балдачи обърна доста внимание на семейната му драма с баща му, военен герой, и брат му, гениален учен, осъден за национално предателство. Разследването му върви успоредно с флирта с местна полицайка, а малкото градче крие достатъчно тайни. Допадна ми силната екологична линия – въгледобивът е описан в цялата му грозота, проследени са последствията за здравето на населението, методите, които унищожават природата, корупцията и надлъгването със здравните власти, и прочие. На равни интервали някой се опитваше да убие Пулър, той се измъкваше на косъм, докато убийството оставаше все така неясно… докато в един момент Балдачи сякаш натисна копче и интензитетът внезапно скочи до небето. Началното мистериозно престъпление внезапно се оказа само дребна прелюдия към коварна ядрена заплаха (не е спойлер, на корицата има атомна гъба!), която се спотайва тихо точно там, в тихата американска провинция…
Именно с това внезапно развитие Балдачи успя да ме спечели. Бях скептичен, няма как, и първите 300 странички сякаш потвърдиха очакването ми, че книгата ще тече леко, но безинтересно – и все пак отчитам, че подготовката за края бе важна и сред предните страници бяха нахвърляни достатъчно елементи, които в края да се споят в едно. Доволен съм, ще чета и други негови книги.
Сега продължавам с Джеймс Ролинс, а в купчината са още Матю Райли, Клайв Къслър, Лий Чайлд и Стивън Гулд, задължително ще си набавя и Нелсън Демил.