Не съм целил нарочно точно в изборния ден да си говорим за прасе, което контролира не само околните си себеподобни, но и хората, но ето на – Джош Малерман поднася поредната си провокация, наречена „Денят на прасето“, която уместно е уподобена на „Фермата на животните“, написана от Стивън Кинг, макар че за мен лично препратката бе по-скоро към „Сияние“ с бъркането в умовете на героите и размахваните брадви. А и все пак няма как да не отчетем, че по нашите ширини подобен сюжет, свързан с прасета на мезета, си е почти като част от фолклора.
Пърл е особено прасе. Откриваме го като всевластен господар на околните зурли във фермата, но и с демоничното умение да влияе на умовете на хората около себе си – не толкова да им казва какво да направят, колкото да ги убеждава, че много искат да свършат конкретното нещо. Включително да размахат оръжие. Защото е дошъл Денят на прасето, моментът, за който животното се е готвело с години, а с пръснати сред основното действие ретроспекции Малерман изгражда какво води до този ден на кръвопролития, насилие и битки на умове. Пътят към този ден е наченал твърде много години назад, а този, който носи отговорността за първата стъпка към ада, сам ще нахлузи прасешка кожа и ще поема към предопределения си сблъсък със злото. Въпросът е дали Пърл е точно зло, или е Немезида, дошла да отмъсти за всички страдания на четириногите от ръцете человешки, техния Спартак, който да ги освободи от вековете робство?
Разностранните сюжети са това, което ми допада най-силно при Малерман, човек няма идея накъде ще го повлече тоя път стихийното му въображение, а което не може да постигне с наситена проза, той компенсира с ударно развитие на сюжетите и изчанчените хрумвания. „Кутия за птици“ и „Малори“, „Червеното пиано“, „Гоблин“, „Ковчегът на Керъл“… нищо от това не може да подготви за „Денят на прасето„, в която кодовете, които още Оруел залага в своята алегория, заработват отново, за да опишат човешкото и животинското преплетени така, както са били и ще бъдат.
