Иън Макдоналд сблъсква миналото и бъдещето в Истанбул

Що се отнася до мен, истината не ме интересува.
Интересуват ме само красивите измислици, които съставят този град.

   Едно от планираните ми намерения за тази година беше да прочета и трите издадени у нас книги на Иън Макдоналд. Вече го видях като лунен експанзионист („Луна. Новолуние“) и като пътешественик из паралелни светове („Беглец по равнините“). За накрая оставих най-амбициозния роман, първия му на български – „Дервишката къща“, която си купих около четенето на нейния наглед нелогичен „братовчед“ – „Странност на ума“ на Орхан Памук. Заявявам, че има роднинска връзка, дори това да е непонятно – разбираемо е Нобеловият лауреат да опише Истанбул през XX век, далеч по-странно е един фантаст да опише турския мегаполис през 2027 г. Но това е факт. И книгата е магнетично прекрасна.

  Пет дни – точно толкова продължава действието по тия малко над 600 страници, и развитието е плавно, но увличащо. За тези пет дни, започващи със странен атентат на една истанбулска улица, се стига до мащабна заплаха към цял Европа, издирва се легендарен артефакт на име Медения човек, една корпорация е напът да се срине във финансов крах, едно дете с болно сърце и играчка трансформиращ се робот става детектив, а над всичко това витаят джинове и други същества от мюсюлманската митология. А, да, и Турция е в ЕС, а „Бешикташ“ е на четвъртфинал в Шампионската лига срещу „Арсенал“ 😉

  Но вкусът е важен. А тия страници са страшно вкусни. Не знам дали Макдоналд е живял в Истанбул (на Луната гаранция не е, пък чудесно я бе описва, де), но потапянето в атмосферата на един наглед огромен, шумен, гъмжащ от хора и машини кошер е комбинирана с описание на тихи, стари квартали, в които се пие бавно кафе, бистри се политика и футбол, а местните клюки са по-важни и от двете. Освен главните герои, всеки от които има ключово значение за гръбнака на историята, Макдоналд показва истински майсторлък в развиването на кратки, но колоритни странични линии, които придават плътност и завършеност на рисуваното от него платно.

    И ако идеята за наноиндустрията, която е хей там, зад ъгъла, е прекрасна, то посоките, които чертае за нейното използване, са плашещи – от хапчета, които с лекота регулират мозъка в една или друга посока, през рояци роботи на сигурността, които контролират в миг всяко събитие, което се случва по улиците, та до идеята, че ДНК може да се използва като запаметяващо устройство с практически безкраен капацитет, което отваря вратите към немислимо наглед бъдеще, в което човек може да се съпреживява цели чужди животи.

  В Истанбул Макдоналд среща традицията и миналото с иновацията и настоящето. Героите му са пръснати сред всички възрасти, имат коренно различни социално положение и светогледи. Един от героите, точо както при Памук, е самият град с кривите му сокаци и огромните булеварди, с двата бряга, които означават символно повече, отколкото чисто географски, с Босфора, който свързва и дели. „Дервишката къща“ носи магия и наука, носи страх и надежда, един модерен, смислен, еклектичен роман, който може да бъде еталон за реалистична прогностична фантастика.

  Мога смело да свържа този роман с два други на Паоло Бачигалупи – „Момиче на пружина“ и „Водосрез“.

  В „ShadowDance“ има две ревюта за книгата – тук и тук, още две има в „LoveBigBooks“ и в „Приумици“.