Бях си планирал сборника „Десет разказа за любовта“ за едно чудесно, романтично, въздушно-лигаво и сърцетупно ревю, точно в духа на днешната дата, в тон с личното щастие, което преживявам с едно чудно момиче. За беда обаче този сборник до голяма степен е разочарование, поредно доказателство, че не може просто да се сберат произволна бройка автори зад две корици около една тема и да се получи добра сплав.
А започва толкова добре… Първият разказ – „Дуелът“ на Алек Попов – има всичко нужно, за да ти създаде настроение, очакване, смях, просто майсторска работа. Но после нещата далеч не са така страхотни, особено два протяжни по дамски разказа, след които и малкото ти хубаво настроение отива в ъгъла и си реже вените, за да се не мъчи. Да, любовта не е само смях и рози, не е само радост и щастие, но пък не е и безкрайна агония все пак, не е
депресарска емоционалност до безкрай. Има няколко кратички, след които не остава нищо чак толкова определено, защото свършват преди да са те стиснали за гърлото, но пък има и един прекрасен разказ за две момичета – „Зое и Кати“ на Надежда Радулова, – който не е точно в областта на класическата тематика за любовта, но пък след края си те оставя без дъх.
Все пак „Десет разказа за любовта“ влиза в рамките на приличен сборник, които рамки ми бяха обяснени наскоро – два-три добри, няколко средни и по възможност по-малко лоши, на фона на които да изпъкнат предните. Разбира се, далеч съм от мисълта, че всеки ще хареса тези, които и аз (освен първия, не мога да си представя да се не хареса някому), вероятно достатъчно дами ще се вживеят именно в страниците, които ме оставиха напълно безразличен. Въпрос на вкус и моментна любовна ситуация, да речем.
Всъщност исках да подаря този сборник на приятелката ми, но гледам да не подарявам книги, които не съм чел – за всеки случай. Сега мисля да заложа на нещо много по-прекрасно като „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, да речем, и само тъга, че нямаме достъпна „Любов по време на холера“ в достоен вид.
