Ерик Еманюел-Шмит си е запазил място, което лежи между дългия разказ и късия роман – и там разполага своите кратки бижута. Калейдоскопи от съдби, в които можеш да надникнеш само за малко, но преживяването си заслужава почти всеки път. Дявол го взел, „Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала“ се развива в кратки диалози пред една тоалетна основно, но май точно там е баш майсторлъкът – и от такива битовизми да изградиш красива история, която да завърши добре, макар и доволно предвидимо.
Сюжетът е пределно простичък – бизнесмен е на посещение в Китай, за да договори максимално изгодни условия за фирмата си. Част от тактиката му при преговорите е да напуска масата често, за да създава напрежение – това време обичайно прекарва в тоалетната. Там работи госпожа Мин, с която той разговаря. Тя му разказва за своите десет деца, всяко от които с уникална съдба. Бизнесменът от самото начало не вярва на нито една нейна дума, защото знае, че в Китай е позволено да имаш само едно дете и милиардната нация се гордее, че милиони са останали неродени, което е спасило страната от глад. Но госпожа Мин, пишдамата, разказва толкова вдъхновено за всяко от своите деца – Тин Тин, Хо, Да-Ся, Кун, Кон, Ли Мей, Уан, Ру, Джоу и Шуан. И скоро бизнесменът открива и че има доказателства, че те са напълно реални. И следва инцидентът. И истината. Не че тя е важна.
„Десетте деца, които госпожа Мин никога не беше имала“ не крие дори една сюжетна изненада, все пак името подсказва само по себе си. Същевременно бе ясно, че срещата с тази жена ще е преломна за бизнесмена, който ще открие, че има душа. И все пак тази простичка и красива история трогва по начин, който е достъпен на малко писатели. Просто си го умее – от игрите на думите, незлобливия хумор, тънката драма, която пронизва книгата, всичко си е в оня баланс, който френските писатели така добре умеят да градят (прочетете например и „В очакване на Боджангълс“ на Оливие Бурдо).
