Всичко около „Дете 44“ е актуално – и то не само заради самата книга или филма по нея. Актуална е чисто политически и по-лошо – обществено. Защото колелото на историята направи още една врътка и призракът на комунизма пак развява наоколо похотливите си за власт лъжи, прилежно преоблечен в националистическо-православни одежди; подложените на масирана медийна пропаганда руснаци продължават да си обожествява Сталин, да вярват на митологията за великата империя, която по-късно е била предадена, да заместват мизерното си настояще с мечтание по „величавото“ минало. Минало, окъпано в кръвта на милиони и милиони жертви – и това е доказано по толкова безспорен начин, че воят на русофилите е тъжно свидетелство какви чудеса може да направи човешкото съзнание, за да защити вярванията си – а именно да е сляпо и глухо за фактите. Да оправдаваш Сталин, дирейки политически или исторически оправдания за действиято му, е въпрос на умение да игнорираш реалността, а мнозина са виртуози в това. И едва ли е чудно, че филмът по тази книга бе забранен в Русия. Да, забранен. В XXI век. В глобализиран свят да забраниш някой да види нещо. Безумие отвсякъде, но се случва.
Успоредно чета бавно (другояче не може) и друга, посветена на този период – научната „Кървави поля“ на Тимъти Снайдър. Но истината е, че и най-доброто историческо изследване ще се чете по-малко от посредствен роман по същата тематика. Хубавото е, че „Дете 44“ не е посредствен роман, макар да не е и шедьовър – има холивудски обрат малко след средата, както и нереален край, но така си е решил Том Роб Смит, така е направил. И ако в една друга книга, писана от американец, и посветена на до болка „руска“ тема – обсадата на Ленинград („Градът на крадците“ на Дейвид Бениоф), се подхождаше с опит за хумор и очовечаване на едни безчовечни времена, то тук има добре направена новелизация по исторически архиви, изследвания и спомени, както и опит за задълбочено изследване на човешката психика, изправена пред абсурдни обстоятелства.
Шедьоври в това отношение са „Параграф 22“ на Джоузеф Хелър и „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ на Ярослав Хашек, или дори „Голите и мъртвите“ на Норман Мейлър, „Доброжелателните“ на Джонатан Лител и прочие, но „Дете 44“ описва живота на хора, които са във война в мирно време. И не само тях, цял един народ е на прицела на собствените му управници, които воюват срещу него. Героите на Смит са винтчетата, които първом прилежно изпълняват функциите си, след това започват да се разместват по малко, следователно нарушават хода на машината и автоматично са осъдени на изхвърляне и подмяна. Казано с прости думи – Лев е офицер от службите, обучен е да нахлува в домовете на обвинените в предателство (а обвинението е равносилно на присъда), да измъчва, да убива, да вярва, че кръвта е нужната цена, за да оцелее прогресивната система на комунизма и че той е единственият път към „светлото бъдеще“, тая мантра, която винаги може да оправдае гнусното настояще или грешките в миналото.
Но Лев прави нещо непростимо – усъмнява се в партията и в системата. Тази система, която като правило прикрива убийства, защото в социалистическия строй такива простъпки могат да извършат само предатели и чужди агенти, не и доволните и щастливи руски граждани. И тук идват връзките с Чикатило, за които може би сте чули – някога четох книга за него, която ужасява, но не мога да се сетя как се казваше и кой я бе писал. Том Роб Смит използва историята на този сериен убиец, за да създаде свой, по чиито следи трябва да поеме Лев. Без да задълбавам в излишни подробности, това разследване ще го изправи срещу цялата държава и той ще плати скъпо за своеволието да вижда поредица от неразкрити престъпления там, където полицията е решила случаите с приписването им на антисоциални елементи.
Да оставим настрана самото действие, то е наситено, забързано и подробно проследява патилата на Лев и съпругата му Раиса в рамките на система, съвършено пригодена към смилане на хора и съдби. По-интересно ми е какво се случва около тях и в тях. Чрез историята им Смит описва Русия в един от най-мрачните ѝ периоди – последната година на Сталин и месеците след смъртта му. Описва работата на службите, методиката на разследванията, механиката на серийните обвинения в предателство, на постоянно трескаво дирене на чужди агенти и изобретяването на такива по абсурдни, но необорими обвинения. Разбира се, изключително впечатление правят и първите страници, описващи зловещия Гладомор в Украйна. Силно ми допаднаха психологическите обрати в отношенията между Лев и Раиса. Наглед идиличният брак първо се оказа куха лъжа, двамата се превърнаха във врагове пред страшната заплаха, след това се наложи да станат неохотни съюзници, а в крайна сметка обстоятелствата ги принудиха да се преоткрият един друг – допадна ми как Смит изключително фино развива тези промени и ги прави естествена част от сюжета. Единствено в края той изпуска юздите на иначе стегнатото си писане и позволява обичайните прийоми на Холивуд да вземат връх, което стои изкуствено на фона на всичко вече случило се. Нелогичен край, това мога да кажа, но няма как да го разнищвам, за да не издам нещо важно.
Книгата не е чист трилър, нито само исторически роман. Нещо средно е, като и все пак трябва да се отчете, че никоя новелизация не бива да бъде приемана като чиста монета – замислете се как като цяло българите познават Левски покрай творбите на Вазов, а не като реална историческа личност. Пределно наясно съм, че срещу тази книга има и ще има огромен антагонизъм, ще бъдат дирени грешки в нея, придружени от частично или цялостно отричане на описаната действителност. От друга страна, приемането безкритично на описаното също не е удачно – но имате глави на раменете си, исторически съчинения има издадени бол (наскоро излезе още една голяма биография на Сталин от Стивън Коткин, която не съм чел, но препоръчвам друга, която съм – „Триумф и трагедия“ на Дмитрий Волкогонов). Тези времена изглеждат непонятни, но това не означава, че са завинаги изчезнали в миналото – колелото се върти и народите, които си избират грешни управници, могат пак да се окажат долу, в калта. И това се отнася силно и за нас, в ролята ни на малка пешка в средата между силните фигури.
Странно или не, „Дете 44“ има ред паралели с излизащата съвсем скоро „Бъдеще“ на Дмитрий Глуховски. Там под формата на антиутопия са описани много от чертите на сталинистския режим, създаването на обучени части от верни на системата убийци и катарзиса у един от тях.
От същия жанр
