Гледам тая поредица из каталозите от години, но дори и за миг не си бях представял, че ще я чета на български, дори от немай къде прочетох в оригинал една по-кратка книга на Ейдриън Чайковски – „Elder Race“, която не ме впечатли особено. Но ето я „Деца на времето“, началото на прочутата едноименна трилогия, от която са издадени вече „Children of Ruin“ и „Children of Memory“. Да си помечтаем и за тях, може ли? А сега нека погледнем към това солидно томче, което събира в себе си много от най-важните дилеми и главоблъсканици, които фантастиката може да предложи, а също и хвърля мрачен и безрадостен поглед към близкото и малко по-далечно бъдеще на човечеството. Тогава, когато технологията е напреднала, но религиозната ревност и постоянното разделение причиняват падението на човешката цивилизация, която увисва на една съвсем тънка паяжинна нишка над бездната на пълното заличаване. И използвах това сравнение никак неслучайно.
Всичко започва от величав експеримент, обхващащ цяла една планета. Гениална жена учен е успяла да надмогне всички препятствия и да доведе своя грандиозен замисъл почти до успешен край – да засели маймуни на много подобна на Земята планета, да ги поръси с модифициран вирус, който да ги поведе към ускорено еволюционно – и ориентирано към социализация, не конфронтация – развитие: „Вирусът щеше да взаимодейства с генома на гостоприемника на много дълбоко ниво, да се размножава в клетките му като нов органел, който се предава на поколението на гостоприемника, докато накрая целият биологичен вид не стане подвластен на неговата доброжелателна зараза.“ (Има ли как да не се сетим за черните монолити от „Една одисея в космоса през 2001-та година“?) Целта – когато дойдат колонисти, тези маймуни да им бъдат полуразумни помощници в усвояването на планетата. Само че най-добрите планове имат свойството да се провалят в последния момент – и след драматични събития, с които книгата начева, маймуните изчезват от уравнението и над тази заредена с потенциал планета е разпръснат вирусът, за който вече няма подходящ гостоприемник. А в небето над нея остава да се рее една пленничка на собствената си амбиция, която все пак намира начин да удължи своето съществуване – с цената на разума си.
И тук в една линия Чайковски прави адски забавно показно по нехудожествена фантастика – разглежда възможността за социална еволюция на един вид паяци, която ни показва през погледа на поредица знакови представителки на техния вид, именувани по един и същ начин. И да, тук лесно можем да се сетим и за чудесната поредица на Бернар Вербер („Мравките“, „Денят на мравките“, „Революцията на мравките“). Историята на успеха на този вид звучи толкова откачено, че чак достоверно – „Слепият часовникар е бил доста зает“, както чудесно се позовава авторът на едноименната книга на Ричард Докинс, а най-интересно е как те изграждат своя религия около странното нещо в небето – което наричат Пратеницата и за което постепенно осъзнават, че изпраща като въпроси математически задачи към все така тихата планета. Паяците изграждат свое странно общество, в което мъжките са изцяло подчинени и не са годни за интелектуална дейност, а самата специфика на техния вид налага това, че „в техните собствени представи културата им представлява сложна паяжина от връзки, която изплитат наново всяка сутрин.“ Описва се грандиозната им война с вид мравки, които също са получили тласък от еволюционния вирус („В своя неспирен марш през континента мравешката колония е унищожила стотици отделни, забележителни и уникални култури, които светът няма да види никога повече, убивайки индивиди и пренаписвайки живота. Но това се прави от всяка орда завоеватели, която следва своята декларирана съдба.“), а спасението идва отчасти от небето – и от този момент идва и сцената на страхотната корица.
Защото хората са дошли. С последния скърпен кораб на надеждата.
Това е втората линия в книгата – на кораба „Гилгамеш“, отломка и последно издихание на опита за възстановяване на човешката култура след грандиозния ѝ опит за самоунищожение. Тези човеци не са онези, които са готвели заселване на други планети. Тези са техни невежи и объркани наследници, които се прекланят пред всичко от старите дни, и едва са успели да скърпят това-онова, за да създадат този колонистки кораб, който търси нов дом за хората. Кораб, на който човешката история ще се разиграе в минатюрен мащаб отново – от научните успехи до племенните битки – чак до връщането към „древните оръжия, използвани от ловците събирачи, които сега бяха изработени от компоненти от космически кораб.“ Защото където има хора, там има проливане на кръв. Или както сам Чайковски пише: „Това бе проклятието на Старата империя – разделението на хора, изправянето им едини срещу други бе онова, което постоянно спъваше развитието на човечеството.“ И точно пред тези изпълнени с надежда оцеленци се изправя планетата на паяците – зелена, примамлива, безкрайно обещаваща. Но над нея все така бди технология, която е отвъд техните възможности и под контрола на един откачен ум. Не ми се иска да разкривам повече от действието, то е пълно с конфронтации и обрати, с бавни еволюционни скокове и бурни бунтовни събития, докато един вид еволюира към космоса, а друг – към собственото си падение.
Най-силно ме впечатли как Чайковски дърпа конците на тези две толкова различни сюжетни линии. Обществото на паяците, които поробват мравките и ги използват за развитието на икономиката си, драмите им с ролята на мъжете и особено на един от тях, който намира как да катализира огромни социални промени, религиозната им ревност към Пратеницата в небето и опитите да контактуват с нея, стремежът и към небето, и – да, чудато – към космоса, за което намират хитроумни начини, а да не забравяме и формирането на колония от 100 милиона мравки с обща изчислителна способност, достатъчна да приеме чужд разум, това ми напомни на безбройните войници, използвани като изчислителна машина в поредицата „Земното минало“ на Лиу Цъсин. И на този фон човешкото общество, което минава през поредица от конфликти, разделения, опити за налагане на диктатура, а шепа все по-остаряващи членове на основния екипаж се чудят как да оцелеят в този абсурден агресивен кипеж, който в крайна сметка ще ги отведе до финален сблъсък с непонятното. С абсурдното и с немислимото. Но с единствено логичното в този свят.
„Деца на времето“ е от онези „твърди“ фантастики, които ми се струват достатъчно добри, за да бъдат написани преди над половин век, в златните години на жанра. Самата книга представлява добре завършена история и всъщност нямам представа накъде ще поемат продълженията, тук имаше достатъчно от всичко – сблъсък с непонятни технологии, които могат и да създават и направляват живота, и да го унищожават, през представен на камерна сцена епилог на човешката цивилизация, до интересна хипотеза за възможността разум да възникне на различни от антропоцентричните принципи. И колкото и откачена да е тази идея, Ейдриън Чайковски я задвижва бавно и внимателно, така че да пусне корени, да укрепне и да позволи на читателя да повярва в нея – преди да изпрати своите разумни паяци в космоса, където нещата вече станаха наистина откачени. Ако беше почнал с това, не знам как щях да приема книгата, честно, но за над 700 страници има мегдан да се изгради стартова площадка и за най-чудатите възможности.
Като цяло се наслаждавам на възкръсването на фантастиката с логото на „Артлайн“, ще ви насоча и към друго солидно томче, което скоро издадоха – „Да спиш в море от звезди“ на Кристофър Паолини, ще спомена и двата тома „Бъдещи истории“ на Робърт Хайнлайн на малкото издателство „Протон“, както и гореспоменатата трилогия на Цъсин (а тия дни ще пиша и за неговия тъкмо излязъл сборник „Странстващата Земя“) и само се надявам, че може би жанрът ще успее да си върне и у нас читателското внимание, което заслужава.
От същия автор
Още по темата
