Ей, избродих из „Децата на капитан Грант“, не бях чел този роман на Жул Верн като дете и очаквах същото завладяващо въображението приключение като в „Капитан Немо“, но…. тук преживелиците на героите са силно разтеглени, героите са толкова мили и любезни един с друг, че ми идеше да си прегриза вените, и чак появата все пак на антагонист ме зарадва – а и поведе книгата към край, който в един момент просто жадувах да дойде. В немалка степен и заради трудните за слушане монолози на насиления английски/български на французина Паганел, които актьорът предава с жар, но това не ги прави по-малко болезнени за слуха.
Както всички, които са чели този знаков приключенски детски роман, знаят, то проследява околосветското търсене на капитан Грант, който е корабокруширал някъде по тридесет и седмия паралел. И това в общи линии е единственото сигурно сведение от писмото в бутилка, което бива открито от лорд Гленарван, докато е на борда на своята яхта „Дънкан“. Писмото, написано на три езика, е силно повредено, и неяснотите в него всъщност движат сюжета на романа и го разтягат до един мащабен пътепис за Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия (и само се благодарях, че Азия и Африка са извън сметките). Та този смел и принципен благородник поема на опасна спасителна мисият=, в което е подпомаган както от верния си екипаж, така и от съпругата си и двете деца на капитан Грант. Приключенията на тази причудлива компания наистина надминават всяко въображение, Верн не се колебае да ги изправя в битки с мощта на природата и в морето, и на сушата, да ги сблъсква с опасни планински преходи, пожари, диви животни, наводнение, спасение върху случайно дърво и сетне плаване върху му – и това са само събитията в Патагония. В Австралия има още цял куп премеждия вече с опасните двукраки, но нищо не може да се сравни с финалните акорди на събитията при страховитите маори от Нова Зеландия. Тук Верн изхитрува солидно, за да спаси своите герои, но му прощавам, в края вече всичко щях да му простя, само и само да се намери този капитан, който се оказа баш там, дето никой не очакваше, както си е редно.
Може би от тона разбирате, че книгата ми се видя въздълга, и си е така, просто двайсетина часа слушане, разтеглени в същия на брой дни, бяха изпитание за търпението ми, макар че си имаше доволно интересни моменти. Всъщност „Децата на капитан Грант“ е чудесен и малко тъжен документ за едно отминало време с неговите порядки, с универсалния европоцентизъм и несломимата вяра в мисията на християнската цивилизация по избор или да избива всички местни, или да ги покръства и „цивилизова“. А всяка съпротива на тези намерения е описана като дивашка и зла, разбира се. Особено смешно ми беше описанието на едно австралийско аборигенче, на което мисионери бяха промили мозъка да вярва, че целият свят принадлежи на Англия, и което като един зилот се връщаше при племето си да им проповядва християнската вяра, доста тъжен пример за пагубното влияние на църквата по време на колониалния период върху тези уникални и погубени без жал култури. Но това е книга за деца и не бива да бъде четена критично, иначе ей такива глупости му идват на човек в главата.
Много се надявам да качат в Storytel и „Пътешествие около света за 80 дни“, много я обичах като малък и с удоволствие бих я изслушал.
От същия автор
От същите жанрове
