Подмамиха ме да чета тази чудата книга с обещанието, че в края има интересни страници за издателски триумф – а на това не мога да устоя. Но не ми казаха през какво трябва да пребродя, за да стигна дотам. „Детството на Каспар Хаузер“ (надявам се да хващате заигравката с това знаково и изпълнено с мистерия име, ако не, питайте чичко Гугъл) на Богдан-Александру Станеску, известен румънски издател, писател, есеист, преводач и редактор, е полумагическореалистична история от северната ни съседка, позиционирана в последните тежки години на комунизма и бурните събития в тези, които следват неговото кърваво приключване, много различно от нашето собствено.
През очите на едно особено хлапе се описва шантавият свят, който обитава, плътно скициран с причудливи краски и пълен с колоритни герои. „Бях дребно и постоянно уплашено момче. Възприемах света, както си представям, че го прави дребният сънливец, изпълзял от дупката си само за да хване някое насекомо, но измъчван от постоянната тревога, че ще го улови хищник“, казва се себе си малкият Бобица, който е силно повлиян от силна бащина фигура в живота си, а нищо не описва несгодите на времето му от познатото и нам: „Знам, че ще получа двата традиционни за празника банана, за които цялото семейство е висяло на опашка часове наред…“ След бурни събития в детството младостта прелива към много алкохол и объркани сексуални драми, вмъкват се трагикомични сцени от бригада в Америка, където многострадалният румънец трябва да озаптява много различни от него деца, а след това обратно в родината е погълнат от модерните драми на времето си, като например изчистването на образа на поредния жаден за власт наглец:
Изваждаме две прилични минути, от които става ясно, че бившият министър, бившият посланик, бившият председател на комунистическата младеж и очевадно бивш син на агенти на Държавна сигурност, самият той агент, има здрав работнически произход и обича народа, а най-вече работническата класа на столицата.
Не се чете лесно тази книга, не се преглъща лесно това време, а за мен самият имаше и личен момент, защото като дете ходехме на куфарна търговия в съседния на Видин румънски град Калафат, качвахме ферибота и пресичахме Дунава, за да попаднем в една реалност, която в спомените ми е черно-бяла, нямам представа защо. Сега там нещата са много различни, но има разлика как се прави политика от двете страни на реката, има. Та проследих хаотичния и несигурен живот на героя, за да стигна най-сетне до тия заветни страници, в които вече истински се забавлявах. Авторът с много хумор и пакостлива честност описва книгоиздателския свят, за който казва обезоръжаващо откровено:
Започнах да ходя по световните книжни пазари, да се запознавам с литературни агенти, да уча занаят, който понякога ми харесваше, а друг път разкриваше съвършената си празнота на наръфан от песовете и разлагащ се на дъното на канавката труп.
Точно там, на големия Франкфуртски панаир, където има сякаш само два вида литература – комерсиална и висока, и под тези етикети всички книги биват насочвани в различни издателски русла, той описва своя голям удар с румънски писател, когото успява да продаде на големи западни издателства за непонятно големи суми. И сумира следствието от това с ехиден смях:
Успехът му не дойде сам, беше придружен от множество негативни отзиви в румънската преса, в които критиците от нашето поколение го обвиняваха в безброй неща като стилистични недостатъци („грубоват стил“), недостоверни герои („комунистическият комисар философ“), търсене на популярност („пише по поръчка на читателите“), но главното, за което го виняха, беше именно успехът на Запад, неизмеримата наглост да се измъкне от миоритичната (специфичен за Румъния културологичен термин, малко като българския казан в ада – б. м.) клоака с помощта на агента си, провален писател, който пренебрегва традициите на националната литература, с нейните специфика и очарование.
Тук всъщност по забавен начин се намесва и България, където този писател бяга в отчаяно желание да си намери спокойствие. Защото върху него се изсипва цялото доволство и недоволство на писателското войнство, или както пише Станеску: „Той беше национално богатство и неговата продажба в техните умове би трябвало да отвори кранчето на тръбата на обилния интерес на Запада, откъдето да мине и тяхната лишена от въображение, постна, поскърцваща от злоба и пълна с клишета литература“.
И така, какво е „Детството на Каспар Хаузер“? Нямам представа. Със сигурност спада към гореспоменатата висока литература, макар че на места сцените са изключително битово-просташки и абсурдни, времето е такова и авторът не го крие. Книгата е някакъв вид особен хамелеон, много балканска в същността си, оголена до кост честност и самокритичност на автора към него самия, към близките му, към страната му, времето му и целия калейдоскопичен абсурд на прехода, общ за всички държави от региона. За отбелязване е и чудесният превод на Лора Ненковска, достойно се е справила с нелекото предизвикателство на този полифоничен текст. И бих чел такава история за тукашното време и тукашните нрави в тия времена определено.