В последните дни преди панаир съм винаги в откачен график, но човек трябва да чете нещо леко с кафето сутрин, инак ще откачи съвсем – започнах едва вчера „Девет живота“ на Питър Суонсън, но днес лесно я завърших, не е дълга, а и главите са къси, с много въздух. Вече ще да сте прочели, или ще да прочетете на задната корица, че книгата е модерен преразказ на класиката „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи, една книга, която силно ме впечатли като дете, неотразимо е впечатлението, когато я четеш за първи път и един по един неволните островни обитатели умират, за да обрисуват с телата си картината на съвършеното престъпление. Точно това се опитва да изгради и Суонсън, но в по-различна посока, основната отлика е, че героите му не са изолирани от света, властите се опитват да ги опазят – доста неуспешно – и убиецът може да е всекиго.
Деветима непознати един на друг души получават списък с имената си – Суонсън ни запознава един по един с всеки от тях и как реагират да получат просто един лист хартия с напечатани имена, от които разпознават само своето. Бавно и внимателно той започва да гради напрежение, преди да положи първия труп на пясъка. И започва методично да съкращава списъка по разнообразни начини, докато описва живота на хора с надвиснала гибел над главата им. Всички те реагират по различен начин – някои с безразличие, други се опитват да избягат далеч, двамина дори се свързват и нещо припламва между тях… девет живота, обединени от заплахата за живота им. Едното от имената в списъка е на агентка на ФБР, тя изглежда като протагоност, но такъв всъщност в книгата няма, макар че двамина се опитват да я поемат – един полицай, който търси какво е общото между тези непознати хора и защо някой ги е набелязал. Другият е… ами, убиецът, а кой е той и защо върши всичко това, се разбира към края – не мога да кажа, че имах изрични подозрения към него, но ми се струва, че го отчетох като твърде вероятен, макар че мотивацията му се оказа изненада.
Както и в „Осем перфектни убийства“, и тук водещо е повече отдаването на почит към класическата криминална литература, не толкова в съграждането на оригинален и изненадващ сюжет. Явното епигонстване от Кристи позволява да се работи с позната фабула, която бива изпълнена с ново съдържение – и разчупването ѝ в последната глава ми се стори напълно ненужно, честно казано. И най-малкото тоя толкова познат похват с писмо, в което лошият си признава всичко, вече просто е невъзможен, нали? Но тук стои на място, като позоваване на друг характерен елемент от някогашните творби. Не знам как да класифицирам за себе си Питър Суонсън, но като за почивка и четене с кафето бива, книгата лети бързо, героите, макар и доста, са характерни и добре обрисувани, а че някои от тях сами по себе си имаха криминални склонности, бе интересен нюанс.
От същия автор
От същия жанр
