“Деветата порта” на Артуро Перес-Реверте е от онези романи, към които не бих посегнал, ако не са ми препоръчани от приятел, както се случи. Виж, ако бе запазено оригиналното книжно, а не филмово име – “Клубът ‘Дюма’”, щях отдавна да съм го прочел. И все пак еволюцията на кориците е очевидна – вижте онова долу, с меката корица от 2000 г., и великолепното оформление вдясно на следващия тираж с твърда от 2008 г., който за зло или добро е на изчерпване.
Прочетох книгата между “Сянката на вятъра” (второ ревю) и “Играта на ангела” (второ ревю) и тя пасна чудесно на литературната си компания, което още веднъж затвърди страстта ми към испанската школа писатели. Самият Перес-Реверте е много интересна птица, близък приятел на Борхес, на когото чете в последните му години, както научих вчера от колежката Мила от “Аз чета”.
Главен герой в романа е литературният наемник Лукас Корсо, чиято професия е да издирва редки и безбожно скъпи книги за колекционери. Той е същинско кълбо от разрушен личен живот, хаотично и напрегнато настояще и липса на ясно бъдеще. До момента, в който е запратен да изследва три идентични копия на безценната книга De Umbrarum Regni Novem Portis – “Книгата на деветте порти от царството на сенките”, която служи за призоваване на дявола и чийто печатар е качен на кладата заради дръзновението да я издаде. Знаете, църквата винаги е смятала литературата и изобщо четенето за излишна глезотия и неприятен подтик към самостоятелно мислене.
Сравняването на трите копия на демоничната книга завърта едната линия на сюжета, за мен неособено интересна – нямам влечение към тези плитки фабули, свързани с демонични тайни, скрити зад средновековни шифри от тайни общества. Все пак в книгата има отпечатани интересни илюстрации (различни в двата тиража), които авторът си тълкува и напасва към сюжета по лично усмотрение.
Другата сюжетна линия – по-забавната и разбираемата – е свързана с оригинален ръкопис на глава от “Тримата мускетари”. Покрай нея Реверте повежда на шеметно пътешествие из живота на Дюма, неговата работилница за романи, писани с дейното участие на куп помощници, бурния му живот и всичко, свързано с творчеството, което оставя. Покрай тази глава по петите на Корсо поема Рошфор, намесва се Милейди, а в негова защита се появява странно красиво момиче, което се представя за Айрин Адлър, героиня на Артър Конан Дойл. Цялата действителност на романа започва да се доближава твърде много до литературна измислица и Корсо се оплита все повече като пиле в кълчища.
Загадки се вплитат в други загадки, всичко е в пълно объркване до последните страници, когато аз поне останах крайно разочарован от развръзката на нещата. Но какво да се прави – чудесен литературен роман, няма да му придирям чак толкова. Реверте влага в устата на героите си красиви и смислени фрази като тези:
“…светът се напълни с хора, които настояват да изпишат поне двеста страници за неповторимите чувства, които изпитват, наблюдавайки собствената си физиономия в огледалото”.
“Имаше един особен начин да изслушва хората – взираше се през очилата си, поставени накриво на носа, кимаше от време на време замислено, с добронамерен израз, но без особено убеждение – като уличница, на която четат романтичен сонет”.
В крайна сметка наистина харесах “Деветте порти”, ако и да останах разочарован от края ѝ.
