Спомняте ли си Ричи Рич, доброто хлапе с мнооогото пари? Е, Александър Баденфийлд е той, но наобратно, неговото зло алтер его. Той е чичо Скрудж на младини. Той е дори автентичният Ебенезър Скрудж на младини! Няма епитет, с който може да бъде описана лошотията на това хлапе – а неговите антикачества са достойна сумаризация на гените на рода Баденфийлд, които десетилетия наред са тормозили света със себе си и тарикатлъка си.
В кратичката чернохуморна чудесия „Деветте живота на Александър Баденфийлд“ Джон Бемелманс Марсиано проследява бегло историята на този колоритен род, намесен в ред от важните световни събития (един от членовете му прокарва пътя към финансовата криза с луковиците на лалетата, продавайки вместо това лукови луковици, а друг бутилира водата от Бостънското пристанище след прочутото Чаено парти и създава студения чай), но се съсредоточава основно върху смъртоосеяната одисея на последния от този гаден род. Последен, защото ако Баденфийлдовци имат едно добро качество, то е, че умират млади, въпреки непреклонните усилия на верните им слуги от рода Уиндърбодъм. И така, това е историята на Александър, който има гениалната идея да открадне деветте живота на котката си, която очевидно няма нужда от тях, и да си поживее на спокойствие, замърсявайки планетата с присъствието си. И успява. Донякъде.
„Деветте живота на Александър Баденфийлд“ е малка и забавна книга, която се чете бързо и с удоволствие. Честно казано, много повече ми хареса първата част на книгата, дето е описана историята на рода Баденфийлд, в някакъв смисъл ми напомни на хумористичното бижу „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“, докато после преживелиците на самия Александър, който намира интересни начини да харчи животите си, ме накараха да се сетя за един от героите, които не харесвам – Карлсон, който живее на покрива. Допадна ми и връзката с „Островът на доктор Моро“ на Уелс, която прави авторът.
Накратко, има над какво да се замисли човек, дори и това да си е забавна книга за хлапета, на които им е писнало от лиготии и надрусани с позитивизъм книжки с душекрасиви герои. Но все пак мисля, че истински ще я оценят порасналите читатели, които ще видят сатирата и тънкия хумор зад случващото се. Факт е и че страхотните илюстрации на Софи Блекол имат сериозна роля за удоволствието от книгата, без тях нещата щяха да са далеч по-постни.
Още ревюта: Габи Кожухарова в „Аз чета“, Георги Вълков в „Книжен Жор“, Преслав Ганев в „Литературата днес“.
От същите жанрове
