„Диамантената колесница“ ми бе дадена преди немалко вече години с цел да ме „зариби“ по Борис Акунин. Само че тия 730 страници не са нещото, което подхващаш с лекота, и всъщност други негови книги свършиха работата: „Азазел“, „Не се сбогувам“ и „Левиатан“, ако говорим само за тези с Ераст Фандорин. Не можах да стигна до този роман и през карантината, оказа се, че имам в пъти повече чакащи книги от възможното за тези броени седмици, но реших, че все пак трябва да го прочета, дори с цената да го мъкна с мен из градския транспорт. И имаше защо да ми тежнее.
Началото е в изключително интересен период – руско-японската война, която предизвестява новото време, след като за първи път Велика сила е победена от държава без такава идентификация. Цялата империя живее в тревога за случващото се в далечния азиатски край, а основното притеснение е да не бъде прекъсната артерията на транссибирската железница, което би обрекло воените действия на поражение. А легендите за японските шпиони се оказват реалност – и само Фандорин може да се изправи срещи тях, но този път без помощта на верния си Маса, който по патриотични подбуди отказва да участва на коя да е страна. Но това приключение е само ордьовър.
Истинското ястие е внезапно отлитане в така важната за нас 1878 г., когато още младият, зелен и крайно непохитен Фандорин пристига в Япония след престой в плен при османците след познатата добре нам тяхна война с руснаците. Там той поема дипломатически пост, за който изобщо не е подготвен, и мигом започва да се забърква във всякакви приключения, а една мистериозна смърт го повежда по следите на легендата за изчезналите преди векове нинджи. Успоредно успява да се влюби до полуда в любовницата на британския посланик, а усложненията от този негов порив опасно балансират по ръба на междудържавен скандал. Ситуацията от трагикомична внезапно става основно трагична, когато смъртта започва да витае силно около него – и се оказва, че в легендите има повече истина от необходимото. Започват се едни шеметни обрати, които дори на мен ми бе трудно да следя, пък какво остава за бедния герой, който за чест на Акунин бе прекрасно обрисуван по много различен от по-късния супергеройски начин. В крайна сметка това е романът, в който Фандорин открива себе си, любовта и Маса, има с какво да се запълнят стотиците страници. А с последната той завързва възела с първата история по най-добрия начин, но не съветвам да я четете авансово, струва си изненадата.
В „Диамантената колесница“ няма помен ни от диаманти, ни от колесници, това е наименованието на част от философията, с която Фандорин се сблъсква, и която отличава толкова японците от другите народи по планетата – за добро или лошо. Но е едно чудесно екзотично приключение и заиграване с митологията и за магнетичните японки, и за неуловимите нинджи. И е много сполучливо поставяне на основата за образа на героя от всички други романи с него.