Наистина съжалявам, че закъснях с прочита на тази книга. Взех си „Диктатори, трактори и други приключения“ на Димитър Кенаров от щанда на „Жанет 45“ на есенната Алея на книгата в една стройна купчинка с “Петият вагон и други истории” на Христо Карастоянов, “За неизбежната случайност” на Иван Ланджев и “Възлюбените” на Боян Йорданов и уж добре бях планирал да прочета и четирите до зимния панаир, но ей на, с тази на Кенаров не смогнах. Всъщност се случи нещо интересно и в странен синхрон с книгата. Бях я сложил в чантата неначената – и без надежда да я почна в тоя ден, бях в плътен график, но някак успях да го оплета и да се окажа в края на краен квартал час по-рано от планираното. Осъзнавайки грешката си, зърнах едно неугледно заведение точно на обръщалото на автобус с непознат ми номер – сещате се какъв тип. Седнах там сред всепроникващите аромати на готвените ястия, поръчах си един от трите вида чай с едно малко от единствения вид уиски и зачетох книгата, благославяйки се наум, че винаги, ама винаги нося книга в себе си. И се оказа перфектното място да започна точно историите на Димитър Кенаров – защото и те се развиват на необичайни места, където авторът не се предполага, че трябва да се намира обичайному.
Както може би вече знаете, ако ли не, сега ще научите, това са текстове в стил литературна журналистика и отразяващи както злободневни събития, така и общия исторически конктекст, в който се развиват, или както самият Кенаров пише в предговора си, „най-просто казано, тя е смесица от репортаж и белетристика, документална проза, облечена в шикарните дрехи на изкуството“. Това е, пак прибягвам до собствените му думи, „събитийна литература, която изисква активно, чисто физическо взаимодействие с настоящето“, и всъщност читателят е придружител на един смел скитник, който не се свени да отиде там, където малцина биха пристъпили, изключвам може би отразяващите събития на истинско бойно поле. Историите в сборника са писани на английски за американски периодични издания и това позволява на автора както да се възползва, така и до някаква степен да се дистанцира от собствената си националност и неизбежна балканска принадлежност, което има същностно значение за повечето от репортажите, които прави.
Първият текст ни отвежда в 2006 г., в Сърбия точно след смъртта на Милошевич, този вододелен момент не само за сърбите, но и за цялата история на бившите югославски държави и техния кървав развод. Кенаров търси значението на това събитие и го открива по различен от очакваното начин. След това наративът рязко се сменя с посещение в ромско гето, един различен свят, за който ние всички дружно се правим, че не съществува – сам аз, родом от Видин, съм влизал само веднъж в тамошния цигански квартал, при това наскоро и по случайност, взех грешна отбивка с колата. Историята на този изолиран в себе си свят проследява както историческите наслагвания, така и различните измерения на това да си от различен от основния етнос в България днес. Следващата история е очевидно най-изненадващата в сборника – красноречиво озаглавена „Маската на нормалността: По следите на сериен убиец в Македония“, тя притежава всички качества на добре написан трилър с изненадващ обрат сред реалност, в която „миналото не си е отишло съвсем, а бъдещето още не е дошло“. След това отново се връщаме в Сърбия, за да поемем по дирите на Радован Караджич и неговото алтер его, под чийто плащ се прикрива години наред от обвиненията в геноцид – преследването и продаването на този образ стига до крайности, които Кенаров описва подобаващо: „Да пиеш от виното на Караджич и да ядеш от палачинките му, намирмисва твърде много на религиозен ритуал, извратена форма на причастие, в която нивните туристи са приканени да споделят тялото и кръвта на един престъпник“. След това журналистът се пренася в Косово сред огромната американска военна база „Бондстийл“, чиято роля и мащаб трудно могат да бъдат преувеличени. Напрежението ескалира с репортаж от Ирак и обучението на местните полицейски формирования, както и провеждането на избори с готови за стрелба оръжия и под постоянна заплаха от взривове.
Оттам следва трагикомичната одисея на автора в Беларус в дирене на следите на едноименните легендарни трактори, която по всички правила на съспенса минава през намеса на политическата полиция и дори престой в затвора. Изненадваща е историята „Оръдия над Сараево“, името на този град отвежда до низ от зловещи препратки, но Кенаров със замах избягва това наслагване и описва комичните преживелици на сноубордисти от различни държави, които се борят да си осигурят поне малко сняг за своя спорт. Вълнуваща е историята от румънските златни мини и борбата на местни активисти срещу разширяването на добива чрез методи, които ще замърсят неотвратимо природата. Логично нейно продължение е репортажът за различни по националност противници на фракинга, които се борят срещу шистовия газ и методите за разработването му. Знаменателна е историята от кримския театър през 2015 г., зловещ предвестник на събитията от наши дни. От същата година е репортажът „Украинското Серенгети“, в който Кенаров описва смайващия степен резерват в Южна Украйна, който приютява свободно бродещи застрашени бозайници от какви ли не земи, и хората, които се грижат самоотвержено за него… и няка как да не се замисля какво ли се е случило с всички тях в последните години. И накрая, за финал, едно пътешествие по Дунава с осем фоторепортери, а Кенаров пише думи, които за мен са вдъхновяващо откровение: „Всъщност Дунаев не е толкова река, колкото артерия на въображението. Да натопиш ръце във водите му, е навярно най-близкото до това да докоснеш физически мисълта.“
Препрочетох си какво съм написал горе и не съм засегнал дори малко от дълбочината, майсторството и най-важното – окото за детайла на Кенаров, който с истински отворени ум и сърце пътешества из тези чужди земи, носи в себе си балканската си закалка и умело я използва, за да показва безкомпромисни и непресторени разрези на тези общества в процес на промяна, тая вечна промяна, от която няма измъкване. Историите му лъкатушат между личен поглед и обобщаващ коментар, между комично и трагично, никога банално, между смело търсене на истина там, където лъжата е пуснала дълбоки корени, и завидно умение да се отстрани от разказа, когато е нужно, и да позволи на същинските местни герои да говорят и да споделят за какво се борят, за какво страдат и какво ги прави щастливи – дори и това го има по тия изстрадали земи, да се неначудиш. Димитър Кенаров притежава и още едно рядко срещано умение, което досега съм срещал основно у Иво Иванов – усет за ефектен завършек на всеки текст, след който историята може да продължи развитието си спокойно в главата на читателя.
Не знам как бих приел тези истории, ако ги бях чел отделно, навярно щяха да ми харесат и бързо да ги забравя, но събрани в сборника „Диктатори, трактори и други приключения“ (трябва да се отбележи и изпипаният превод на Ангел Игов), те определено имат някаква синергия помежду си и макар да са отдалечени във времето, са всъщност болезнена хроника на преминаването на войните в бивша Югославия към войната в настояща Украйна, а имагинерните граници на Балканите се свиват и разширяват според случая и нуждата. В този сборник има много литература, но още повече е реалността – и това е сплав, която определено ми допада.
Още по темата
