Жанр: Драма

Издателство:

Автор: Осаму Дазай

Оригинално заглавие: 人間失格 [Ningen Shikkaku], 1948.

Преводач: Гергана Дечева

Корица: Ирина Василева, мека.

Година на изданието: 2022

Страници: 2022

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

Ozone.bg

Никое човешко същество не може да се усмихва със стиснати юмруци.

Името на Осаму Дазай не ми беше познато, когато си взех „Дисквалифициран като човек“, този смайващо себеразголен литературен мемоар, който съдържа меланхоличната изповед на човек, който не чувства принадлежност към човечеството, който постоянно живее с „ужасът и тревогата, че аз съм единственият, който е напълно различен от всички останали“ и който начесто си мисли: „че съм дисквалифициран и ми е отнето правото да живея сред човешките същества.“ В рамките на малко на брой страници Дазай рисува с мрачни краски живота на едно дете, което расте без любов, бива дори насилено, но не казва никому, а още от младежките си дни се хвърля стръвно да руши живота си – всички тези страници са едно плавно слизане надолу, а авторът някак успява да ни прикове към това безропотно спускане в бездната на нечовешкото, или дисквалифицирано човешкото, както щете го наречете.

Вероятно ще прозвучи любопитно, ако го кажа, но мисля, че катедралите на меланхолията не винаги са обречени да се срутят, ако изречението „Каква каша настава, когато някой си падне по теб“ се замени с по-литературното „Какво чувство на тревога поражда знанието, че си обичан“.

Неговият герой – или алтер его – следва някак обратен сюжет на този от „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд, сам рисува по себе си най-мерзкото и сам се покварява малко по малко: „Ето защо не мина много време преди един студент от курса по изкуство да ме запознае с мистериозния свят на алкохола, цигарите, проститутките, заложните къщи и марксизма. Странна комбинация, но се случи точно в тази последователност и в много кратък период от време.“ Дазай ни прави свидетели на неговите опити да използва алкохола, за да “ укротя поне за малко, за няколко минути понякога, страха си от човешки същества“, да поддържа някаква нефункционална форма на приятелство, да опита да приключи със себе си и да причини гибел другиму, да бъде като в плен в нормална връзка и скоро да захвърли всичко, за да се ожени импулсивно ей така. И през всичкото това време без свян да се възползва от семейството си или хора, които правят грешката да го съжаляват. Той е бунтовник срещу човека като такъв, дори в рамките на едно нелегално движение като комунистическото не може да намери място, и в крайна сметка може да си признае: „Зная, че повечето хора ме харесват, но имам някакъв дефект, липсва ми нещо, или имам нещо, което ми пречи да обичам хората.“ Падението отвежда към алкохола, към лудницата, а в крайна сметка и към самосбъдналото се пророчество – че той е изначално дискфалифициран като човек. И въпросът е – можем ли да го разберем, да вникнем в неговата нищета?

Питам се дали някога изобщо съм бил щастлив.

Антиимпресия – дали мога така да нарека този текст, който онагледява живота на човек, който сякаш постоянно се самодисекцира, гледа се отстрани, безропотно си позволява да върши всякакви недостойни действия, не усеща и за миг съжаление, тъга, срам дори… едно движено от неведом инстинкт същество, което определено би могло да се оприличи на завършен мизантроп или функциониращ психопат, ако не бе силата на литературата все пак да ни прави съпричастни на неговите страдания. Живот, изтъкан от тях – каква страшна участ е това.