Понякога крада книги от бюрата на колегите. Не се шегувам. Макар у дома да имам купчини чакащи, като нещо ми грабне вниманието, съм като сврака, и правя-струвам, но го взимам за четене. Това се случи и със сборника „Див петел“ на Мишел Турние, който открих на бюрото на Дамян Дамянов, и след неговата препоръка го взех (ще му го върна, обещавам… някога).
Не бях чел нищо от Турние досега, само са ми препоръчвали друга негова книга – „Горски цар“, и на нея ще ѝ дойде времето. „Див петел“ е топъл, хубав сборник, отчитам и кога са писани тия разкази и колко наивни, но красиви са. И все пак сюжетите са интересни – още с първия разказ, „Краят на Робинзон Крузо“, отчетох колко нетрадиционен писател е Турние. Вторият разказ – „Амандин или двете градини“ – потвърди това, макар че не го разбрах дори при препрочитането, но нейсе. „Бягството на Палечко“ описва тъжното бягство на едно дете от светлите бъднини, които баща му му готви, и опита да се спаси в друг, различен свят. „Да пребъде радостта ми“ е любимият ми разказ в сборника – трагикомичната история за един талантлив пианист, чиято кариера на дете-чудо погасва рано заради нелицеприятната му външност, и превръщането му в забавление за пияна публика. Следващият разказ е също великолепен – „Тристан Вокс“ описва един радиоводещ с прекрасен глас и невзрачна външност, и призтичащите от това противоречие страсти и скандали. „Саваните на Вероник“ е горчив разказ за консумацията на нечия красота по пряк начин от и в името на изкуството. „Девойката и смъртта“ ме потресе истински, висш писателски пилотаж – нуждата на едно дете да изпитва, да предизвиква живота пак и пак, за да не потъне в сивотата му, е страхотна и прекрасно развита идея, заигравката със смъртта и нейната примамлива достъпност бе втрисаща.
Разказът, дал име на сборника, описва последната пролет на барон Гийом, който е разкъсан в любовта и отговорноста си, в кръшканията и брака си, има чудесна задявка с постулатите на психологията в него. И за десерт – „Отбивката „Момини съзли“, е тъжна история за недостижимата пасторална идилия. Ако сборникът бе свършил с „Див петел“, щеше да е съвършен, още един кратък разказ просто бе излишен, бил той добър или лош.
Цялостно сборникът е чисто удоволствие – с лек привкус на „едно време“, но хубав, плътен, пивък привкус, като отлежало вино. Малко автори на разкази са ми правили такова впечатление, почитания към Мишел Турние и неговия талант.
От същите жанрове
