Новото издателство „Ерове“ смело нагазва в дълбоките води още с първата си книга – „Дивашка жътва“ на Карл Хофман. Сериозно изследване и наглед основателен отговор на една от загадките на последните десетилетия, гарнирана с много приключенски дух и изследователска смелост, историята проследява както живота и основно последните месеци от странстванията на Майкъл Рофкелер из Нова Гвинея през 1961 г., така и съвременното дирене на истината за това какво се е случило с него, предприето от Хофман през 2012 г.
Но да започнем малко по-отдалече. Две много важни книги ми послужиха за отправни точки към тази. Първата безспорно е класическото изследване „Пушки, вируси и стомана“ на Джаред Даймънд, но също и „Светът преди вчера“, последната му, в която той описва именно обичайността на насилието сред коренното население на Папуа Нова Гвинея. Втората, разбира се, е „По-добрите ангели на нашата природа“ на Стивън Пинкър, която е мащабно изследване за повсевместното намаляване на насилието с развитието на цивилизацията. И двете книги ясно и обосновано изследват видното място, което насилието има в битието на племената, останали в предцивилизационния стадий на развитие, колко ритуали и сложни системи от вярвания и обичаи са развити около него, и колко трудно е на съвременния човек да осъзнае не само мащаба и смисъла му, но и каква дистанция да заеме, за да не бъде завлечен в него.
Именно в тази посока е съсредоточена и „Дивашка жътва“. Да се направи ретроспекция на живота на Майкъл Рокфелер, внук на най-богатия човек на света и син на губернатора на Ню Йорк, не е чак толкова трудно – доволно се е изписало за него при загадъчното му изчезване, за кратко (колкото трае общественото внимание) целият свят е бил вперил очи в него и трагедията на фамилията му (сигурно само трагедиите на членовете на фамилията Кенеди са били по-интересни за медиите). Но Хофман прави още нещо, което придава същинската стойност на книгата – той осъзнава, че само да посети района, където са живели враждуващите племена-канибали, не е достатъчно. Далеч не стига и това, че успява да се добере до свидетелства на холандци, живеещи в тези земи през 60-те години, които откровено споделят, че всички от местните знаят, че бял човек е бил убит и изяден, и че това трябва да се пази в строга тайна, за да не ги застигне отмъщение. А местните разбират от отмъщение повече от когото и да е и изследването на техните зловещи обичаи в тази област е основополагащо за разбирането на логиката на тази смърт, наглед в пълен контраст с дотогавашната липса на насилие от местните към пришълците с техните шумни оръжия и големи лодки.
Хофман успява в нещо много по-важно – да постави смъртта на Майкъл в контекста на времето ѝ. Защото този контекст е важен за начина, по който изчезването му е разследвано, формира част от изводите, които са направени – и най-вече е решаващ за нежеланието на холандските колониални власти да признаят, че е възможно американец, при това не кой да е, да е убит и изяден от канибали. Накратко, за да не преразказвам, светските и църковните власти имат явен интерес да се прикрие, че още съществуват подобни порядки, за да се запази контрола колониалното управление над територията, да се покаже, че то я облагородява. Това просто не е вярно, насилието между местните племена е неконтролируемо, а – куриозно – точно един от опитите то да бъде озаптено завършва с трупове на местни жители, за които по-късно навярно е отмъстено чрез изяждането на наследника на фамилията Рокфелер.
И най-накрая – Хофман прави нужното, за да се потопи в света, който описва, дори живее с наследниците на убийците на Майкъл. Да, аз съм склонен да приема тезата му, че точно така се е случило (а описанието на ритуала, който вероятно е използван, на първите страници определено ме накара да настръхна), макар че той признава, че няма пряко доказателство – кост или вещ на Рокфелер. Косвените доказателства са силни, логиката изглежда безупречна – да, вероятно точно така е станало, и мисля, че рано или късно ще изплува и нещо, което да го докаже, местните няма вечно да защитават това табу, културата им няма как постепенно да не се повлияе от досега с цивилизаята. Всъщност част от разказа е посветена именно на тая промяна, интересно е как само за половин век едно население, останало в каменната ера, променя навиците си – примерно започват да пушат много сериозно, – но и успява да запази непокътната голяма част от културата си (май само канибализма и кървавите отмъщения малко или много отмират).
„Дивашка жътва“ е преживяване, което си заслужава. Личи си огромният труд, вложен от Хофман, усилията му не само да открие факти и доказателства, но и да елиминира най-субективния фактор – собствените си предубеждения и очаквания. В някаква степен той успява, в някаква не – той наистина не успява да се добере до решаващо доказателство, изключая превода на песните на местните, но това не е достатъчно за еднозначно отсъждане. Факт е и че по света са загинали безброй бели в невежия си сблъсък с обичаи и племена, които не разбират (един капитан Кук е добър, макар и овехтял пример), но точно този е интересен заради фамилията си. Допадна ми едно разсъждение на Хофман в тая връзка – ако Майкъл Рокфелер не разполагаше с неограничени пари, той нямаше да минава набързо през селата и да купува скъпо предмети за музея на баща си. Напротив, той щеше да се движи бавно, да усяда, да опознава местните, да се пазари и да купува рядко и максимално евтино. Това вероятно щеше да му спести гибелната участ. А също и че той е можел да остане на преобърнатата лодка, както е направил неговият спътник, и да дочака помощта. За младия богат американец мисълта, че нещо е невъзможно, е непозната – и факт, вероятно той е успял да стигне до брега с плуване, точно както е бил убеден.
Но не е можел да знае какво го очаква там.
От същите жанрове
