Сред руините на Чикаго касти си мерят добродетелите

     Точно се наканя да се откажа окончателно от антиутопичните тийн поредици – и някой успява да ме подмами да прочета нещо в тази посока. Разбира се, бях чувал за „Дивергенти“ на Вероника Рот, но нямах усещането, че ще ми хареса – равнявам всичко по „Игрите на глада“ и рядко нещо наистина ми допада. Ок, този път останах приятно изненадан – книгата се чете бързо и леко, не доскучава, няма излишни лигавщини, нито прекомерна наивност, дори ме изненада с някои брутални сцени, които определено напомнят на шедьовъра „Играта на Ендър“.

   Обичайната обстановка: постапокалиптично бъдеще, Чикаго е поразрушен, а оцелелите хора са се разделили на пет касти, всяка от които набляга на една добродетел – Миротворци, Прями, Безстрашни, Ерудити и Аскети. Както показват ред психологически експерименти, дори и при произволно разделяне на хора по какви да е признаци възниква напрежение между членовете на различни, дори и условни групи, а тук от раждането набиват на децата различните ценности на кастата, в която се е паднало да се родят. Все пак нищо не е окончателно – при навършване на определена възраст децата минават тест, който определя наклонностите им, а след това дори им се дава еднократен шанс да сменят кастата си, макар на това да не се гледа с добро око.

   Нашата героиня – Беатрис – прави точно това: сменя кастата си и живота й се завърта в шеметна защита на този избор. Рязката смяна на обстановката я поставя в ред абсурдни за досегашния й живот ситуации, среща, разбира се, любовта, а най-важното е, че научава за себе си, че е Дивергент – човек, показващ качества за няколко касти. Това трябва да се крие до последно, защото по неясни прични някой иска да избие всички такива ни раци, ни риби. Скоро момичето открива, че около нея положението е всичко друго, но не и игра, а тя и приятелите й са в смъртна опасност – равновесието между кастите и мирът са на път да бъдат нарушени.

   Първият том от обичайната трилогия си е приятен за четене, още повече ако нямаш навършени 20 години, разбира се. Иначе просто трябва да си затвориш очите за някои издишвания в сюжета, защото само голям майстор може да формира диалози между хора, които са обучавани като коне с капаци, а Вероника Рот е била на 22, когато е написала книгата. За нейна чест не се е увлякла в твърде много стихийни страсти, главният герой не е неземен и съвършен красавец, героинята й не е безволева кукла, която трябва да бъде спасявана – не е и тежкохарактерната Катнис, разбира се. Беатрис е… поносима, да, за мен това е точната дума, макар предполагам, че по-младите си я харесват. Хубавото е и че дори бидейки по-специална, нещо почти неизбежно за жанра, това не й дава някакво особено предимство и момичето често си отнася приличен бой, за което давам червена точка – мразя, когато някой автор защитава героя си от всякакви беди с всякакви измъквания.

  „Дивергенти“ е приятна за четене книга, колегите от „Егмонт“ познаха за това и им благодаря, ще прочета и другите две части, пък да видим от скорошния филм какво ще излезе.